Финалисти

Никол Гърнева, 15 г., гр. Варна

Есе на тема:

Победата обича подготвените

Живеем в забързан свят, който много се отличава от миналото, всеки ден в съвремието става по-труден и по-сложен, и не знаем какво ни очаква в далечното бъдеще. Известният журналист и писател Т. Р. Ричмънд, казва „че историята се пише от победителите, но тези дни вече са отминали и сега всички ние пишем собствената си история“. Така ли е? Забравихме ли героичните сражения от времето на Ахил и Хектор и стойността на тяхната победа? Идеалистичните, романтични битки на Дон Кихот, в името на любовта, достойнството и честта или знаменитата победа на българските опълченци, довела до свободата на един народ?  Победата - колко различен е смисълът на тази дума днес и в същото време, колко еднакъв…и днес се водят сражения в името на честта и достойнството…и днес хората жертват живота си в името на спасението … и днес всеки ден, малко по малко побеждаваме в битката със самите себе си, но оценяваме ли истинската стойност на тази победа? Знаем ли символиката на закодирания смисъл в думата – действие?!                                                         
По време на война нещата са ясни, знае се кой е победител и кой е победен. Всичко е черно-бяло. Какво означава днес да си победител и да си подготвен? Победата е нещо относително, както и подготовката. Това определя противоречивостта и сложността на отговора. За едни - победата е в успеха, постиженията, надмощието, а подготовката - тя е усилие, време, положен труд, натрупани знания и прекроени мечти; вяра в собствените сили и възможности и стремеж за доказване и себенадрастване. Победата според мен обича подготвените, но не е изключено да я постигнеш и ако си неподготвен. Отговорът не е еднозначен. Има победи … и победи … Подготвеността не винаги е гаранция за успех. Ние пишем собствената си история и определяме собствените си успехи и провали, макар че, това, което за нас е победа в собствените ни очи - може да се окаже най-големия провал, в очите на другите. Животът е пълен с изненади и затова една победа може да е плод на много време и старание, а друга -  на спонтанност и изненада.
Някои възприемат победата само когато вземат медала в ръцете си, когато им кажат, че са на първо място, когато получат материална награда или придобивка. Не приемат, че са победили, ако са на четвърто, трето или дори на второ място, но за мен, да победиш е нещо съвсем различно, едно усешане, което те прави значим в собствените ти очи. В трети клас бях в група по гражданско образование. Участвах в олимпиада и успях да стигна до последния трети кръг. Не спечелих, но това нямаше никакво значение. Фактът, че бях стигнала до национален кръг ме караше да се чувствам така сякаш съм сред победителите, защото бях надмогнала собствените си притеснения и тревоги, съмнения  и страхове, и да - доказах си за първи път, че Мога, стига да повярвам и да се потрудя. За мен - това беше първият ми значим успех, и да - гордеех се със себе си, докато една по-голяма от мен участничка от нашето училище не ми каза: „За какво се радваш? Няма за какво! Нито аз съм победила, нито ти, спри да се радваш!“. Натъжих се, усъмних се, бях малка и повярвах. Ръководителката ни забеляза, че нещо не е наред, попита ме какво се е случило и аз ѝ разказах. Тя обясни и на двете ни, че победата не е в медалът или в наградата, а е в това да осъзнаеш на какво си способен, без значение дали ще получиш нещо в замяна. Тогава разбрах, че подготовката, трудът, усилието, пътят, който си изминал - те са истинската победа и да, вече знаех какво е да си готов да загубиш, когато мислиш, че си победил. Спомних си за уроците от загубите и победите на нашите  известни спортисти в миналото и днес, за златните момичета в художествената гимнастика, Христо Стоичков във футбола, Стефка Костадинова и Ивет Лалова в леката атлетика, Йордан Йовчев в спортната гимнастика, Григор Димитров в тениса, Таня Богомилова в плуването, Станка Златева в борбата  - всички те са ни карали да се радваме на техните победи, да се гордеем, че сме българи и да страдаме заедно с тях след загубите им. Всички те мечтаят да пеят химна на България и да усетят духа на победата загледани в гордо издигащия се български трикольор. Те знаят цената на победа, платена със сълзите от физическата болка и от обикновените човешки лишения - заради един миг, миг, които никога не за тях, защото е подарък за цял един народ!
Да си подготвен, за мен означава да знаеш какво те очаква не само преди, но и след победата, защото не винаги очакванията съвпадат с реалността. Пример за това е холивудската звезда-милионер Маколи Кълкин. Когато е бил малък и са му предложили да участва в първия си филм, сигурно е очаквал да бъде щастлив, богат, известен, без никакви отговорности. Победата носи слава, която не всеки може да понесе и да се справи с последиците от нея. Един филм, една четири годишна звезда, едни очаквания и едно разочарование, едно дете, лишено от детство, неподготвено за застигналата го слава, един унищожен човешки живот. Той тръгва по пътя на зависимостите и пропилява едни от най-хубавите си години. Дадох този пример, защото смятам, че да си подготвен не значи да имаш знания и да полагаш усилия, за да постигнеш нещо, но и да си готов да се справиш с последиците от една бляскава победа, носеща известност и слава.
Според мен наистина “победата обича подготвените”. Често си мислим: „Не, няма да мога да се справя, защото не съм достатъчно подготвен!“. Това винаги ли важи? Разбира се, че не, дори мога да кажа, че много от хубавите неща в живота ми са се случвали, когато не съм ги очаквала, не съм била сигурна, не съм ги искала.  Дали човек може да победи, ако е неподготвен? Според мен може, когато става въпрос за победа на духа или победа в необичайна, пределна ситуация. През 2005 година двадесет и шест годишният лекар д-р Стефан Черкезов пътува с автобус, който се удря челно в бетоновоз и избухва в пламъци. Взривната вълна го изхвърля невредим в канавката. Той се връща обратно и спасява всичките 47 човека. Докато помага получава тежки изгаряния, от които на другия ден умира, като оставя жена и дете на 6 месеца. Той е мечтаел да стане лекар, става, но не успява много да практикува. Не е бил подготвен за ситуацията, в която се озовава, но побеждава. Това е тиха победа. Тя не е шумна и бляскава. Това е победа над инстинкта за самосъхранение, победа над самия себе си. Победа съпоставима с героизъм в мирно време.
Има победи … и победи …
Не всички победи са видими. Всеки ден можем да побеждаваме като надмогнем нещо в себе си, като преодолеем леността, инерцията, като успеем да простим, като помогнем … Такива победи са тържество на доброто!
Според мен както всичко в живота и победата е относителна. Едно нещо, ако ти се отдава и силно го искаш, подготвен или не, резултат ще има. Дали този резултат ще е победа, зависи от това как ти самият го възприемаш и как другите го оценяват, и в този смисъл, може би Ричмънд е прав като казва, че днес, в нашето съвремие всички ние пишем своята история!
Днес аз победих самата себе си!

Стилиян Мариов, 14 г., гр. Враца

Победата обича подготвените
Есе

Човекът е мислещо, разумно същество.
Той създава, руши, пресъздава всичко, което вълнува въображението му или касае по един или друг начин ежедневието му. Но в „колелото“ на неговия рационално „сглобен“ мозък се завърта въпросът за смисъла на живота и всекидневните битки и победи. Чувства нужда да се обърне към тълковния речник, когато се сблъска с абстрактна дума с неясно за него съдържание. Думата „победа“ според речника означава надмощие при състезание, битка, борба. Но в съзнанието ми по-скоро тя е синоним на „сила“, „воля“, „непреклонност“. Следвайки тази логика, стигам до извода, че самият живот е победа - да се родиш и да се изградиш като личност, е победа и начало на пътя. Победа е да пораснеш и да се превърнеш в успешен човек... Но чия? На родителите, на приятелите, на средата, на обществото... или на самия индивид? Преценете сами…
Но истинската победа е да задържиш успеха в живота си, да бъдеш себе си, колкото и клиширано да звучи, да отстояваш позициите си, когато си прав и най-важното - да не оставиш победите ти в една или друга сфера да те „победят“ в един определен момент.
Победата обича подготвените, защото е тежка, задължаваща, отговорна! Трябва да си силен, за да бъдеш първи, за да бъдеш пример. Победите са примерите, които трябва да даваме на хората около себе си, а това е задача, с която малцина се справят успешно. Тежестта на короната е голяма и ако не си подготвен за нея, тя те смазва, опустошава душата ти и те оставя като прегоряла клечка, пречупена от вятъра, като намачкан лист от един пропилян живот.
Десетки са примерите в медиите доказващи тези твърдения. Примери за хора, унищожени от победите си, било то в личен или в професионален план. Хора, неподготвени за последиците от своите победи. Известни певци, актьори, продуценти, спортисти, политици, „смачкани“ под тежестта на успехите си, без да се усетят, пускат пороците от кутията на Пандора. В публичното пространство ежедневно „гърмят“ злоупотребите им с наркотици, алкохол, хазарт, аморално поведение, разбити, воюващи помежду си членове на семейства... низ от събития и решения, понякога завършващи с фатален край. А на дъното на кутията.. на дъното остава само Тя, Надеждата! Надеждата, че отново ще победиш, но този път самия себе си, желанията си, пороците си, амбициите си.
Победата обича подготвените, силните, можещите да се справят с нея. Тя не търпи слабостите, породени от  отговорностите, които носи. Всеки обикновен човек, гледайки тези примери от живота, се пита защо се е стигнало да такива развръзки, какво им е липсвало на тези личности, та да се обърнат към пороците, рушащи живота им и този на техните близки. Може би проблемът е, че не се чудят какво да сложат на масата, или с какво да си платят сметките, нямат болни роднини или видими недъзи. Имат пари, влияние, популярност… но са били неподготвени да се справят с победите си.
Има ли вечна победа? Дали е някакво митично същество като Феникса, който възкръсва от пепелта… Вечни неща не съществуват. Това е доказано от  логиката, разума и науката като цяло. Но любовта е чудото, което не се контролира от тези фактори. Тя е вечната победа, защото  е способна да прощава, да унищожава себе си и да възкръсва за нов живот, от собствената си пепел. Тя е „хамелеон“, многолика в същността си, невероятна и мащабна в пределите си. И дори когато нейният жизнен цикъл приключи, тя не изчезва, а се „преражда“ в нещо още по–прекрасно. Победата на любовта е безсмъртие и вечност.
А животът продължава да задава въпросите си..
Дали сте победители? Дали получихте всичко, достойно за един победител?
А отговорът...отговорът е прост, победата обича подготвените, които могат да я изнесат на плещите си!
 

Елица Гатева, 14 г., гр. Варна

              Победата обича подготвените

Есе

„Когато животът ви постави в трудни ситуации, не казвайте „Защо аз?“, просто кажете „Опитай ме“. Думите на Дуейн Джонсън или по-често разпознаван като “Скалата”, изразяват дисциплина и харизма на човек готов да се бори за себе си. Всеки трябва да се стреми да постигне своите желания. Но и никой не знае колко трудно ще е изпитанието, докато не опита. Ще има случаи, в които периодично ще се разпадаме на парченца, но ще се изправим, ще се съберем и сглобим, и ще получим нова картина. От всички нас зависи какво ще бъде нарисувано на нея. Някои ще виждат победа и успех, а други  неуспеха, а дори и страх от това, което ги очаква.
Неслучайно руският писател Леонид Леонов пише: „Всички победи започват с победата над себе си.” Победа е, когато осъзнаеш, че с лошо, лъжа и отмъщение няма да бъдеш щастлив. Хората трябва да се научат да побеждават злото в себе си, да спрат желанието си за мъст и гордост и тогава биха имали победи. И тогава светът би бил по-хубав и по-красив. Ако всеки родител научи децата си да прощават, да бъдат добри, да обичат, да ценят, да уважават и да търсят и откриват само положителните качества у човек, то победата ще е за всички и ще живеем в един по-добър свят.
Какъв е светът, в който живеем? Дали не ни се налага често да се борим срещу вятърни мелници? Животът ни е плетеница от добри и лоши моменти, от успехи и падения. Ние трябва да бъдем подготвени, както за успехите си, така и за своите неуспехи. Да умеем, да се радваме и оценяваме своите успехи, но същевременно да се учим и от неуспехите си.
Може би всеки има желания, но не всеки е готов да жертва всичко, за да ги постигне. Ако човек е амбициозен, отделя време за собственото си развитие и се труди, то би осъществил и желанията си.  Можем да направим мечтите си реалност, стига да имаме упоритостта и готовността да работим за тях. Социалната средата и хората не трябва да ни спират да постигаме своите желания.  Необходимо е, сами да се борим срещу социалните стандарти и чуждото мнение. Всеки може да промени живота си само със собствен труд.
През целия си живот хората си поставят различни цели и се борят да ги постигнат, биват малки или по-значими. Още от малки ние си мечтаем и си представяме как работим професиите, които са ни впечатлили. Дори малките момиченца, много често заявяват, че искат да бъдат принцеси като големи. Колкото и необичайно да е желанието на децата да са принцеси, не е невъзможно. Може пък, някоя от тях да има щастието да се омъжи за принц или просто да е част от кралско семейство. Има начини да осъществиш желанията си, дори да са нетипични за социалността.
Ако наистина искаш нещо, ти ще дадеш всичко от себе си и съдбата сама ще ти се усмихне. Типичен пример е Майкъл Кайзер от Блу Лок. Той е герой в едно от любимите ми предавания. Още от малък е започнал да усъвършенства таланта си и е знаел как да постигне мечтата си, да стане най-добрия футболист в света. В една от сцените, разкрива, че татуировката му на синя роза символизира постигането на невъзможното, за да не се отказва от мечтите си и да продължава напред. Чрез усърдната му работа и знание за слабостите си, Майкъл преобръща живота си от бедно момче в един от най-преуспелите хора в света.
А за обикновените хора, това което ги спира да постигнат мечтите си,  е липсата на талант и възможност. По тази причина те избират нещо по-малко от тяхното реално желание или просто начина им на мислене се променя с годините. Жалко е това, как начина, по който липсата на среда за надграждане влияе върху техните желания и отказва хората от мечтите им, макар те да са способни.
Но не! Този начин на мислене е абсурден. Ако наистина искаш нещо, ти ще дадеш всичко от себе си и съдбата сама ще ти се усмихне. Това е просто начин, по който социалните стандарти те дърпат назад.
Спомням си, че гледах видео на един мъж в Африка с мечта да стане про баскетболист. Той е намерил начин да изпълни тази “липса”, за която говорих по-рано, като сам си е направил уреди и баскетболен корт, на който да тренира. Ето я и ролята на “усмивката на съдбата”. Точно това видео е впечатлило няколко професионални баскетболни отбора, след което те му предлагат място в отборите си.
Да се ожениш, да имаш деца, да завършиш с добър успех и потенциално да завършиш висше образование. Ето, това е масово желано от обществото и макар да е красиво и полезно в много аспекти, то може да дърпа хората назад от истинските им желания.
Чупенето на социалните стандарти е едно много красиво нещо. То може да доведе до пълна промяна в живота на човека. Пример за това е дългочаканата свобода на правата, за която с години наред, дори векове жените са се борили. Те ги пречупват, макар по жесток и агресивен начин. Имам предвид Съединените щати и Великобритания. Бива спъването на кралски принц или нахлуването в кръчми, за да “раздават правосъдие”, те постига желаниято си и побеждават политиката, променяйки за години наред желаното от жените като заличават сексизма.
Ето как толкова много желания общи или индивидуални, могат да бъдат постигнати чрез усърдна работа. Човек никога не трябва да бъде обезкуражаван и да се отказва, защото винаги има начин за постигане на мечтите. А зад постигането на мечтите и успехите в живота ни,  стои много труд, риск, отдаденост, смелост, дисциплина, дори провали, съмнения и критики, но и постоянство.
Винаги трябва да сме подготвени за пъзелите, които ни е подготвила съдбата, за да бъдем победители и да сглобим от малките пъстри парченца една голяма и цветна картина на щастие и доброта. 

Даяна Дурчева, 17 г., гр. Сопот

Победата обича подготвените

Есе

Едно основоположно правило, което трябва да сме готови да следваме преди да започнем да се борим за мечтите и целите си. Всеки постига своите върхове по свой начин, но с много усилия. Победа е всичко, което ни тласка напред по пътя ни, всичко което ни кара да правим по-големи крачки и това което с тих глас нашепва: ,,Готов ли си за мен?!“. А ние твърде улисани в други неща, често забравяме да се заслушваме и да си зададем този въпрос. Когато си в подножието на върха най-честите въпроси, които ти изникват са тези и които се опитват да те тласнат надолу към пропастта и разбитите мечти, но от теб самия зависи дали ще си зададеш тях или тези, върху които ще стъпиш за да се изкачиш по-нагоре.
Аз съм от хората намерили себе си в литературата и писането и като такъв човек определено мога да кажа, че се старая да се опирам на основния девиз ,,Победата обича подготвените“. Опитът ми ме е научил, че ти трябва да си единствения човек, който решава.  Аз усещам дали съм готова да пиша на дадена тема, дали съм съгласна да изгубя време в замяна на победата от нещо написано и дали мога да се боря и да застана зад своите принципи в тази ситуация. Винаги, преди да започна да пиша или да мисля над нещо в главата ми се получава стихия от въпросите, които те отказват: ,,Чела ли съм достатъчно книги, за да приложа даден стил, който харесвам?“ , ,,Дали е достатъчно времето, което искам да отделя и което трябва?“, „Дали имам основата върху която да стъпя и градя?“
Докато всъщност не се сетя, че най-важният въпрос на който трябва да си отговоря е ,,Готова ли си да победиш?“ , ако отговоря с ,,Да“ значи мога и да го направя, макар и късно да го разбрах, го направих по запомнящ се начин. Накратко за моя личен опит в търсене на значението на това дали наистина победата обича подготвените. Като малка имах възможността на тренирам макар и за кратко карате, което пък ме научи на много. В него целите са основно две: да победиш на състезание или да вземеш следващия колан. В конкретния случай аз имах втората. Бях подготвена, тренирах за това от месеци и нямах намерение да се отказвам докато не дойде денят на изпита. Влязох в залата сравнително спокойна и всички сенсеи впериха поглед в мен, бях едно малко дете насред голямата зала. Тогава чувах сърцето си, чувах как започва все по-бързо да тупти, а бучката, която бе заседнала на гърлото ми сякаш се увеличаваше с всяка следваща крачка по мекия под. Застанах права и несигурна в себе си, поклоних се с уважение преди започването на съчетанието, знаейки че това е единственото нещо, което в този момент си спомнях. Изправяйки се усетих силната мъжка ръка на моя треньор на рамото ми, който ме обърна към себе си и ми каза, че победата обича смелите, но и подготвените и че аз съм от вторите но трябва веднага да превключа и към първите. Изпълних катата отлично и така завоювах желания колан. Макар спорта и литературата да имат много малки допирни точки, каратето не спира да ми помага в борбите със самата мен докато се развивам в поезията и прозата. Отдавна не се бях връщала към този случай и казвах никога няма да го направя, но пък тук идва и друго златно правило ,,никога не казвай никога“. Така и ми се наложи. През последната година започнах да пиша първата си книга, шест месеца в които дните и нощите не са различаваха. Четенето и писането бяха ежедневието ми, до момента в който вече всичко беше готово но трябваше преди издаване да работи редактор върху текстовете ми. Срещата се случи, но с неочакван въпрос от негова страна:
- „Готова ли си да издадеш книга, достигнала ли си това ниво на развитие?“
През тази една минута тишина в ушите ми прозвуча ироничният смях, който едва прикриваше видимо, след това няколко въпросителни и дали не е прав. Свистенето в ушите ми заглуши всичко, едва глухо долавяха щракането на химикалката му и периодичното цъкане с бутоните на мишката. Нещо по-силно в този момент се обади някъде отвътре, нещо което съм пазела без да знам в съзнанието си, едни думи които ме върнаха в реалността и които смело казах:
- Това ще е една моя лична победа и смятам, че аз съм готова да я постигна!
Видях в очите му странна надежда в която меко казано се хванах, като ,,удавник за сламка“. След седмица ми звънна изненадан от това, което беше прочел и с някакво недоумение, защо се е опитал да ме откаже. След, като тя излезе от печат той беше човека, който пръв поиска да му я подпиша. 
Научих се, че всеки ден трябва да се развиваме и да се подготвяме за онова, за което тайно си мечтаем и за тази малка победа, за която си мислим, а все не достигаме. Тя обича всеки, който е дръзнал да направи по-голяма стъпка напред без да е сигурен в себе си, тя обича хората, които надскачат себе си в нейно име. Затова е важно да знаем какво сме готови да дадем, направим или колко време в подготовка може да отделим, защото ПОБЕДАТА ОБИЧА ПОДГОТВЕНИТЕ.

Иван Иванов, 17 г., гр. Троян

Победата обича подготвените

Есе

Цялата пиеса на нашето многострадално съществуване може да бъде описана чрез волята за победа и за власт. Още от древни времена сме побеждавали смъртта всеки ден, гонели сме глигани с копие в ръка и сме доказвали мощта си над природата. Вършим абсолютно същото и днес. Единственото, което се променя е мащабът. Ако преди сме били заключени в някаква микро среда на съществуване и сме царували само в нея, то днес вече станахме твърде големи за нея. Днес имаме ядрени оръжия, имаме хладилници, имаме дори смартфони, в чието име дори сме включили думата „умен“, за да затвърдим победата си. Тогава защо страдаме? Защо след като завладяхме самата действителност, от която произлязохме- природата, все още не сме доволни?
Отговорът и за Вапцаров, и за мен е толкоз прост и логичен. Точно защото обичаме да побеждаваме толкова много, не можем да устоим на опиата на надмощието, затова страдаме и ще плащаме дълговете си в страдание, докато не се променим. Само че страданието не е като долара, курсът му е стабилен, не зависи от президенти, правителствени и неправителствени организации. Единственото нещо, способно да го промени, да разклати тази линия на срама, се нарича смирение. Смирение пред природата, смирение пред победата, смирение пред Бог дори ако трябва, но най-вече личностно смирение. Смирение пред нашата собствена воля за власт, победа, надмощие и всички други имена, които сме измислили за нашата сянка. Сянка, която вече ни изпреварва. Вече дори я виждаме като ходим по улицата, защото слънцето вече е ниско, ала лек има.
За да изясня къде се корени сянката, трябва да започна от началото. Най-красноречивият пример за човешката природа на победители и победени, на силни и на слаби, на агресори и на репресирани, е еволюцията. Или по-точно еволюционно-революционната теория на Чарлз Дарвин. Дълбоко в нас е заложен този основен принцип на естествения подбор. Принцип, според който шансовете за оцеляване са най-големи за онези, които се приспособят най-добре към променливите условия, които са подготвени най-добре, за да надвият тези условия. С други думи, за да победиш смъртта, макар и временно, трябва да си подготвен. Тази монета има и друга страна. Ако погледнем тази теория за достатъчно дълъг период от време, шансовете за оцеляване на всички ни стигат нула. Нулата, която е границата на математическия свят, граница между живота и смъртта. Всъщност се замислям, че може би точно нулата е безкрайността, а не онази полегнала за следобедна дрямка осмица. Нулата е онзи безкраен и страшен свят между окопите на нашата многоотечествена война, свят на нерешителните. Там се намираме ние в момента. Осъдихме сянката на смъртна присъда. Сигурно си мислите, че това трябва да е добре. Не, не е добре. Не можеш да живееш в ничията земя. Сянката ни е нужна, точно толкова, колкото и светлината. Светлината ни е дадена от Бог, но ние предпочетохме мрака. Така че решението е между двете. Трябва да помилваме сянката преди палачът да е дошъл, иначе рискуваме да останем едни циркулиращи в нулата частици.
Така, дотук добре. Това си е казвал и човекът падащ надолу от десетия етаж. На всеки етаж повтарял „Дотук добре!“. Обаче аз имам още етажи, през които трябва да пропадна, за да стигна дъното на нашия проблем.  Споменах в увода, че единственото, което се променя при нас е мащабът. Според Фридрих Ницше човекът трябва да се стреми към отдалечаване от природата, трябва да се отдалечи от нея. Това е привидно плитко твърдение, но също като блондинката с червената рокля в бара е много по-многопластово и сложно, отколкото изглежда. В същността си твърдението означава, че трябва да приемем примитивните си корени, да продължим напред и да се разграничим от източника на тази наша дяволска примитивност.  Ние обаче чухме само първото- да приемем тези примитивни корени, и след това отидохме да си играем. Затова променяме мащаба. Донякъде и нарастващото население го налага. Все пак ако искаш господство над 10 000 души барутът на Алфред Нобел би бил достатъчен. Обаче ако искаш господство над милиони, милиарди хора, са ти нужни гореспоменатите ядрени оръжия. Започнах да пиша за господство, а победата е тема на това съчинение. Смятам, че тук на този етаж от нашето взаимно пропадане е добре да поясня тези две понятия. Победата в своята същност е господство. Господство над туширания опонент в борбата, над полезните изкопаеми в Саудитска Арабия или господство над хилавото момче на последния чин, от което винаги преписваш домашните по математика. Тази взаимовръзка между двете думи никак не ми харесва и то поради една много проста етимологична причина. Коренът на думата „господство“ е „господ“. Ние не сме Господ, не сме били и никога няма да бъдем. Така че какво ни дава правото да господстваме? Отговорът е парадоксален- самият Господ. Ние сме кучетата на Бог. Един ден обаче, когато той ни е разхождал, ние сме се отскубнали. Оттогава сме господари. Когато няма Бог, няма правила. Ние не сме дорасли за по-различна морална система от тази на наградата и наказанието. Точно защото сме просто едни кучета, преследващи коли, не знаем какво да правим с една кола ако я хванем. Не знаем как да печелим. Затова днес страдаме. Просто избързахме с няколко етапа развитието на курса на  страданието, заради Втората световна война. Чрез нея се доказахме пред отдавна изпусналия ни Бог като кучета. Проляхме много кръв, лаяхме, хапехме и „победихме“.
Ето това е- кота нула. Приземихме се. Има ли оцелели? Знам че има. И аз като Ницше имам твърдение или по-скоро апел, който трябва да бъде заповед. Точно защото сме като една глутница кучета, сме оцелели дотук. Нека излезем от ничията земя, от нулата, да приемем сянката, а не да я убиваме, да обикнем светлината, а не да я отричаме, да не се давим в кръв, а да изплуваме! Да изплуваме, така както слънцето изплува от морето при изгрев, и да започнем един нов разказ за прераждане и борба, защото този разказ свърши.