Прочетете есето на Деница Младенова, спечелила първо място в конкурса "Бургас - моят град"

Деница Младенова спечели първата награда на тазгодишното издание на конкурса "Бургас и морето".  Честито и на Дени, и на групата на хвърчащите - клубът по творческо писане към Център за млади таланти, Бургас. С радост ви споделяме есето, което докосва дълбоко, защото заслужава да бъде прочетено от повече хора! 

ДА ОТКРАДНЕШ МОРЕТО

    Тези износени обувки, пълни с пясък… Те остават до вратата. Но подметката помни всички крачки, отчита ги отново, а когато те повторно стигат до Морето, изсипва го у дома. 
    И някой започва да пише… Да излива необятното и да пълни думи. Да го описва, римува, сравнява с небето. Да го рамкира и закача на стената. Да го пресушава… И всичко това трябва да означава, както твърди клишето, колко човекът цени морето!? В тази цивилизация на бетона, който сгазва Природата, на вещите, заменили Нещата, в тази цивилизация след „ценя“ идва „притежавам“. Затова хората бързат да поберат и морето в джоба си. Преди „познавам“ в оня древен смисъл на „вниквам в същността“. Хората са се превърнали в чужденци, които не говорят езика на морето. А то – туземец, който мълчи срещу тях. Човекът се е саморедуцирал, затова в една или друга степен редуцира и Нещата – не може да преживее незримото, „отвъдното“ у тях, защото се е отчуждил от собствената си незримост, свръхматериалност. Затова магията на докосването и общуването между човека и Морето все повече липсва в модерното време.
        Да живееш на брега, каква привилегия! И в най-прашната и шумната битова въртележка да можеш просто да обърнеш поглед и да видиш Морето. Дори когато имаш чувството, че светът ти буквално е затлачен от графици, прагматични ограничения, емоционални нечистотии да знаеш, че то е там – чистачът на Бургас – измива стъпките, поглъща колективната ни негативност. Морето може да отмие от очите, от душите калта и всеки поне за миг да се почувства поет край него, да си върне, поне за миг усета за поетичното, за битието, за първичния си корен в битието, който изглежда дълбоко погребан у човека. Но какво означава „да станеш поет“ – означава да станеш „едно“ с другото, не просто да го виждаш, а да проникнеш в душата му, да отвориш собствената си душа за него, да си отдадете енергия, любов. Дали успява днес човекът? Дали успява днес Морето? Ако духовният инстинкт на човека е твърде увреден, Морето е безсилно да му проговори. Заради нуждата на човека да взема, заради нуждата на поетичното му его да присвоява битието. Безсилието на морето…
    Мястото с главна буква, онова, което наричаме свое, което ни определя не само заради физическото ни присъствие, такова място е междина на душевното и материалното. Човекът е неспособен да види границата между тях, но на някои места я усеща гнетяща, плътна, напрегната… Не и тук. Тук Морето я размива, някак смирява полюсите и границата между душевно и материално става тънка, пластична, ефирна. Почти е там, почти я няма…
    Мястото с главна буква е константа, котва, опора. То е спомен, който няма против да бъде забравен. Мястото е частично съществуващо: част от едно цяло, която човекът извлича, възприема, поема я като хапче в системата си. Измисля я. Тя вече е „частна“ – губи граници. Но споменът от мястото е двупространствена картина в човешкото съзнание. Споменът от мястото, когато духът се върне там = субективна реалност. Дали наистина е съществувало такова място, или е било измислено? „Там“, у нас съществува споменът за мястото и изправя коронования в тази цивилизация разум пред вечна несигурност, разхлабва хватката на логиката. Ако космополитното съзнание на модерното поколение обедини всички места, на които прародителите ни са пътували някога, ще разбере, че е било навсякъде по света. Навсякъде място ли е?
    Мястото ни е дадено като убежище за духовно израстване. Храм. Там за момент умът замира. Човекът сякаш остава само статично тяло. Не пътува във времето, в пространството, през родословието си. Морето се движи вместо него. А човекът приема това: Морето поема душата, намокря кожата ѝ и я „връща“. Тогава Морето е единствен субект на движението. То не напомня на човека за местата, на които е бил, за скъсаните обувки, които събират пясъка на брега, за скъсаните от пътя чорапи, за скъсаните джобове, които плачат от конеца, за конеца… Протриват се реалности, без сблъсък, обменят атоми  душевното и материалното, докато постигнат хармония. Конецът, който свързва прокъсаното, е в метаморфоза, трансформирал се е в метафоричен маршрут. Духът на Морето е попил навсякъде е нишката се превръща в пътека от въпроси: Мястото картината ли е? Вълната вълнение ли е?... Мястото може и да изчезне, но остава у нас, а когато ние изчезнем? Бургас ще потъне ли от слягането под тежестта – на стъпките и хората, и картините, и местата/ни? Морето ще превземе ли плажовете в своя бурен яд? Или ще пресъхне, ще олекне?
    Още малко в дланите му, още малко и може би Морето ще отговори… Защо не оставяме Морето да ни полюлее достатъчно дълго? Не толкова защото нямаме време в забързания ден. Може би защото хем копнеем за магията му, хем се страхуваме, че ще ни превземе с нея? Като рибите и гларусите, и мидите? Ще се удавим в любовта му? Вероятно заради рефлекса ни, развит в тази цивилизация, в която след „ценя“ идва „притежавам“ и хората бързат да поберат морето в джоба си. Давим се в любовта му, защото сме се отчуждили от рибите, гларусите, мидите, забравили сме, че сме част от великото единство на битието, което е пълно с любов. Защото сме се отчуждили от тази първична, животворна, своенравна магия.
    Морето мрази баналностите. Ще намрази и това есе, докато му го чета на бургаския бряг, но зная, че ще ми напомни отново:
Линиите по ръката ти са улици,
маршрут към място,
   към мястоТО.
То – Магьосникът.