Финалисти
Резултати от национален литературен конкурс за младите българи от страната и по света "И децата покоряват светове. Покажи, че можеш!" 2022/2023 на тема "Приказка в сегашно време"
I място - Дарина Петрова, 15 г., гр. София
Приказка в сегашно време
"Тясно е!", казала Нейла, заклещена по средата в един пясъчен часовник, опитваща се да се измъкне от сегашната ситуация, да изрови пясъка и да стигне повърхността. Ала не знаела какво има там горе, какво я чакало? Нищо не виждала и това я притеснявало, но не можела да мисли за нищо друго освен за това, както и за пясъка долу. Всяка паднала прашинка е вече изминало време, а ставало все по-дълбоко. Искала по-бързо всичко това да свърши, пясъкът да отиде надолу, тънкото гърло на сегашното време да спре да я души, да зърне бъдещето и бушуващите притеснения и нетърпение да се махнат. Затова затворила очи.
17 години по-късно.
",Мамо, мамо", извикала Футура, най-малката дъщеря на Нейла. Било вечер, времето, в което си казват лека нощ с приказки, всяка една от трите й дъщери имала шанса да разкаже всичко, което й е на сърце. ,,Да, мила моя, кажи ми какво те вълнува, за какво мечтаеш?”. Нейла обичала дъщеря й Футура да й разказва за бъдещето, за своите копнежи, предсказания и мечти. Приказките й в бъдеще време били непредсказуеми, пълни с мистерия и я карали да слуша, за да разбере какво би станало. “Представи си един страхотен ден. В него ще правим всички наши любими неща, няма да мислим за нищо друго, освен за това, което ще стане после. Дали бисквитките, които ще направим, ще ни харесат достатъчно, че да ги изядем за няма и три минути? Дали филмът, който ще гледаме, ще е толкова интересен, че да не можем да спрем да го гледаме? Дали като гледаме звездите, няма да видим космически кораб от бъдещето?”, казала Футура и майка й, както винаги, много се развълнувала. Бъдещето винаги е било нещо, за което е копнеела и се радвала, че го споделя с една от дъщерите си.
Дошъл редът на Мина, най-голямата дъщеря. Тя пък винаги разказвала за мили спомени, които имала със семейството си. Сърцето на Нейла винаги се изпълвало с любов и уют след всяка приказка в минало време. "Мамо, помниш ли когато с Футура построихме снежен замък, беше ни омръзнало от клишираните пясъчни, за това отидохме до Лапландия през лятната ваканция, за да разнообразим?" казала Мина. Майка й се усмихнала и ги прегърнала.
Ето, че дошъл редът и на средната й дъщеря Нала. "Нала, имаш ли какво да ни споделиш?", попитала Нейла. "Мила мамо, аз не знам нищо за бъдещето, нито ме вълнува миналото, за мен е важно какво се случва сега, но приказка в сегашно време няма нужда от разказване, всичко е пред очите ти". Майка й изобщо не обичала да слуша Нала, защото й казвала това, което тя най-малко желаела да чуе.
Това се случвало всяка вечер. Футура разказвала за бъдещето, Мина за миналото, а Нала ги връщала в настоящето.
Нейла пренебрегвала Нала, не я приемала като своя дъщеря. Рядко я питала за нещо, защото знаела отговора. Не обичала да слуша за важността на настоящето, нито да бъде приземявана. Отбягвала моментите, които се състояли в сегашно време. Те я задушавали, карали я да мисли за проблемите си. По тази причина обичала да чете, да гледа филми, да прави планове и да чака с нетърпение тези нейни планове да се сбъднат. Футура и Мина били перфектното разсейване.
Един ден Нала изчезнала. Нейла била облекчена от нейното отсъствие. Вече нищо не я връщало в нищожната реалност. Живеела в своята собствена представа, в своите собствени мечти, без никой да я прекъсва. Докато една нощ на сън не се явила изчезналата й дъщеря. Тя крещяла от болка и повтаряла думите "Изчезвам, мамо, ти само можеш да ме спасиш, върни се! Сега!". Това се случвало всяка нощ в продължение на три дни. На четвъртата нощ в съня си Нейла не виждала нищо, чувал се само шепотът на Нала, който гласял: "Ти вече не ме виждаш, ще спра да съществувам за теб, ако не се върнеш. Остави миналото зад нас, а бъдещето неопределено, нека се срещнем по средата". Това бил моментът, в който Нейла осъзнала какво е сторила.
Тя отворила очи и видяла пясъка около нея. Нейла се намирала в същия пясъчен часовник. Но този път тя не помислила за това какво има отгоре, нито за онова, което се намирало вече под нея. Мислела само за мястото, на което се намира: по средата. "По средата", започнала да размишлява. "Нека оставим миналото зад нас, бъдещето неопределено, нека се срещнем по средата". Тя затворила очи и започнала да повтаря: "Аз оставям миналото зад мен, то вече не съществува, то е само спомен. Бъдещето го оставям неопределено, то не съществува, то е само в главата ми. Единственото нещо, което е тук и го има, което го познавам и виждам, е настоящето. Намирам се по средата. Тук съм, виждам те". С тези думи тя се освободила, гърлото на часовника вече не я задушавал. Нейла отворила очи и видяла, че настоящето е повече от тясно пространство с две врати.
Миналото няма сила над това сега, но това сега има сила над това после. Проблемът е, че смяташ, че имаш време. А това време може да изтече всеки момент, всяка прашинка, преминала от горната част към долната на часовника, може да е последната. Ти не го знаеш, не го виждаш. Това време го има сега и то трябва да се цени, преди да бъде твърде късно. Ти си това, което си сега, а не това, което си бил или ще бъдеш. Не можеш да избягаш от същността си. Ето това разбрала Нейла, ето това я научила дъщеря й Нала, детето на настоящето, плод на въображението, нейният спасител.
II място - Йоана Симеонова, 17 г., гр. Ловеч
Малкото градче, което мечтаеше да стане голямо
Имаше едно малко градче на име Тетевен, което много искаше да стане голямо. То се гушеше между върховете на голямата Стара планина с големите гори, и страдаше, че другите са големи, а то е малко. Къщите му бяха малки! Улиците бяха малки! Хората, които живееха в него бяха малко! И само мечтите на градчето да стане голямо бяха големи.
Ах, тия мечти!
Децата растяха и ставаха големи мъже и жени, фиданките растяха и ставаха големи дървета, тревите растяха и ставаха буйна трева, цветята от едно никакво семенце се превръщаха в разкошни красавици и красавци - петунии, гергини, ружи, макове, невени, разпъпваха се, разцъфтяваха се и изпълваха бистрия въздух на градчето с аромат. И само градчето откакто се помнеше си беше все малко.
- Не може всички да стават големи, а аз да си оставам все малко! - си мислеше градчето. - Може би и аз раста, само че не забелязвам - даваше си то надежда. - Може би даже вече съм малко пораснало! Не може всички да растат, а аз да не раста! Трябва хубаво да се огледам!
И то се взираше в отражението си в огледалото на водите на река Вит, застанало на края на брега и цялото надвиснало над реката с малките си къщи, които едва се крепяха да не се срутят ведно с малките улици и с малкото хора, и се взираше, и се взираше с надеждата да види че е пораснало, или поне че е почнало да расте, но как да види, че расте, когато не растеше.
Това много натъжаваше градчето.
О, колко му се искаше и то да стане голямо! Да си затвори очите и като ги отвори и се огледа в речните води, да види, че е станало голямо. Но не се получаваше! И не само че като си затвореше очите и като ги отвореше не ставаше по-голямо, но дори му се струваше, че е станало още по-малко!
От тия мисли градчето по цяла нощ не можеше да заспи. Цветята заспиваха, тревите заспиваха, дърветата заспиваха, дори хората заспиваха, а то от мисли не можеше да заспи.
Не спяха и звездите. Щом в здрача на пристигащата нощ се обадеше най-първият щурец, над градчето надникваше най-първата звезда.
- Здравей! - казваше тя на градчето.
- Здравей! - отговаряше й угрижено то.
- Какво си оклюмало нос? – го питаше звездата.
- Как да не оклюмам нос, когато съм толкова малко! - въздишаше градчето.
- А щурецът не е ли по-малък от тебе? По-малък е, а видиш ли, че чак до мене стига неговият глас! Ако не стигаше до мене неговият глас, как щях да зная, че е време за нощното ни представление?
- Голяма работа! - казваше градчето.
- Голяма е, разбира се! Най-голямата и най-важната! Хей! Щурец! Оркестърът готов ли е? - нетърпеливо питаше звездата.
- Готови сме! Готови сме! - обаждаха се от заспалите треви в един глас няколко щурци, тихичко, за да не събудят тревите, и от гласчетата им не една, а цели пет звезди надникваха от здраченото небе.
- Щом сте готови,три-четири! - даваше тогава знак първата звезда, и изведнъж гръмваше целият оркестър на щурците.
В същия миг се спускаше тъмносиньото кадифе на тържествената нощна завеса на небето, и кой знае откъде изтичваха на небесната сцена толкова много блестящи звезди, че градчето чак зажумяваше от блясъка им. Колкото и да броеше, не можеше да ги преброи. Те се спускаха ниско-ниско над малките притихнали улици и над самите покриви на къщите на градчето в ръцете с големи искрящи фенери, поклащаха ги в ритъма на оркестъра на щурците. И ето, че от затворените чашки на заспалите цветя започваха да излитат призовани от звездите и от музиката на щурците леките прозрачни цветни сънища. Те излитаха от затворените чашки на заспалите цветя като феи, и се завъртяваха покрай звездите в танц.
- Ах, колко ни е фейно и колко е феерично ! - шепнеха сънищата на цветята и танцуваха със звездите по спусналата се до покривите на градчето небесна нощна сцена.
- Ах, колко е приказно и вълшебно – проплисваха водите на реката, а на градчето му се искаше да заплаче.
- В такова малко градче като мене, освен звезди, щурци и сънища какво ли друго има? - казваше то .
- Обаче е звездно, вълшебно и приказно! - обаждаше се реката. - А това е по-хубаво от всичко на света!
- Не ти вярвам! - казваше градчето. - И не се опитвай да ме утешаваш! Зная аз какво е хубаво, и че да си едно такова малко градче съвсем не е хубаво! - не се харесваше и нищо не харесваше то.
Но звездите не обръщаха никакво внимание на неговото мърморене, защото им беше хубаво щурците да им свирят и те да танцуват със сънищата на цветята. И щурците им свиреха, а те танцуваха, и танцуваха чак до сутринта.
Тогава се показваше слънцето.
- Мога ли да се огледам в прозорците на твоите къщи и да си оправя тоалета? -питаше то градчето.
- То пък едни къщи! - отвръщаше му с най-печален глас градчето. - Виж, ако бях голям град с много и големи къщи, тогава щеше да е друго!
- Глупаво градче! - казваха му художниците, които в утринните часове идваха да го рисуват. - не виждаш ли, че си едно от най-хубавите градчета на България! - казваха му те.
- Какво ли не бих дало, да стана голямо! - казваше то. - Само че не зная как.
- Много просто! Пусни по телевизията и по интернет реклама, и кажи, че искаш да станеш голямо! - обади се един кой знае от къде дошъл в градчето чичко.
- Само това ли? - учуди се градчето.
- Само това! - каза чичкото. - Ако искаш, и аз мога да ти направя тая услуга.
- Много ще съм ти благодарно! - зарадва се градчето.
И ето, че още на другия ден по телевизиите и в интернет се появиха реклами, че едно малко градче в полите на Стара планина иска да стане голямо. А на третия ден започнаха да пристигат предприемачи и строители, които почнаха да рушат старите къщи и да издигат големи, големи сгради .
- Ей, че голям град ставам! - радваше се някогашното малко градче, а градът все растеше и растеше, и улиците му растяха и ставаха все по-шумни и пълни с леки и тежки коли, самосвали, бетонобъркачки, кранове и хора.
Някогашното градче се издуваше от гордост, като гледаше как бързо се променя и нямаше търпение големият град да бъде довършен. А когато най-после беше довършен, нямаше по-щастливо от него - от някогашното малко градче, превърнало се в голям град. Сега денонощно в него кипеше движение. Разбира се, нямаше щурци, но отвсякъде ехтеше заглушителна музика, светлините на рекламите го обливаха в разноцветни багри.
- Остава само звездите да слязат ниско-ниско над улиците ми, да ги облеят с приказната светлина на големите си фенери, и да затанцуват със сънищата на цветята, за да бъда не само голям и хубав град, но да съм и приказен и вълшебен - си каза градът, и се загледа към небето.
Но защо ли звездите ги нямаше, макар че отдавна бе нощ?
Най-после, след дълго взиране големият град успя да ги види, но те бяха толкова далече и толкова ситни, че трябваше дълго да вика от покрива на най-голямата от големите си сгради, за да го чуят.
- Хайде! Идвайте! Къде се бавите? - извика им порасналият град. - Вижте ме какъв съм и голям, и хубав! Остава ми да бъда само приказен и вълшебен, за да бъда най-хубавия град на света. Така че не се размотавайте, а идвайте!
- А къде ти са щурците? - запитаха го от високото звездите.
- Какви ти щурци в един голям град като мене! Тук имам толкова оркестри!
- Без щурците не можем да дойдем - се чуха от далечното думите на звездите. - А и цветята в твоя град не сънуват сънища, с които да танцуваме.
- Но защо? - попита озадачен големият град.
- По същата причина, поради която в тебе не се чуват нито щурците, нито дори вечният глас на реката. Как в един такъв град цветята могат да сънуват вълшебни сънища? - отвърнаха звездите и съвсем изчезнаха от погледа на големия град.
- Но защо? - повтори объркан въпроса си големият град.
- Защото винаги, когато нещо печелиш и нещо губиш. - каза някой. Това беше един от художниците, които обичаха градчето, когато беше малко, и идваха да го рисуват. - Ти стана голям град, което беше твоята мечта, но загуби тишината, приказността и прелестта на малкото градче, което беше. Това е!
И художникът подаде на големия град картина, на която бе нарисувал малкото градче, и си замина, а големият град се взря в картината и си представи, че отново е малко градче, че над него се спускат големите блестящи звезди и танцуват със сънищата на цветята, а щурците им свирят, и от това му стана и хубаво, и тъжно.
- Ще ми липсвате! - каза си той и постави картината, на която художникът бе нарисувал някогашното малко градче, на най-видното място в големия си градски център, за да я гледа винаги, и да го изпълва със спомени за загубената приказност и за най-истинските между истинските вълшебства и чудеса, каквито никога не може да има един голям град.
III място - Ралица Любенова, 17 г., гр. Велико Търново
История за 11 букви
Аз съм плочка. Тротоарна плочка. Сива тротоарна плочка и съм много важна! Стоя в средата на тротоара и край мен минават всички, даже и слънцето минава всеки ден и ме поздравява. Минават край мен, а не през мен, щото съм малко крива. Малко, малко, ама достатъчно, за да се съобразяват с кривината ми.
Аз съм виждала всякакви хора и неща: хора с костюми и вратовръзки, хора с рокли, бягащи хора, смеещи се хора, плачещи хора, влюбени хора, нещастни хора, изгубени хора. Тези хора сигурно са много важни, защото винаги бързат за някъде! Виждала съм тротинетки и детски колички, виждала съм кученца, някои от тях си водеха хора! Виждала съм копче, ключ. Но най-много съм виждала обувки, джапанки, токчета, и много маратонки... виждала съм и едни други цветни хора, които не разбирах – някакви си деца, шарени и такива едни – щастливи, небързащи, подскачащи.
И един ден срещнах едно такова. Срещнах е силно казано, защото всъщност, то ме срещна. Спъна се в мен, падна, но не се разплака. Постоя седнало върху мен и каза, че съм най-тъжната плочка на света, защото давам болка! ТОВА НЕ ГО РАЗБРАХ. Казвала се Блага, станахме приятели и тя започна да идва при мен често и да ми разказва разни бивали и небивали истории. Разказваше ми за еднорози и феи, разказваше, че е ходила до небето, за да си откъсне дъга ... Да бе, не на мен тия! Че тя дъгата е идвала вече при мен, ако съм искала, съм щяла да си имам и аз дъга! Пък и защо ми е да ходя чак до небето и да си късам разни дъги, облачета и други подобни? Когато има дъжд, те са върху мен – и на слънцето, и на дъгата, и на облачетата, и на хората.
Разказа ми, че имала приятели и обичала да прави добро и когато правела добро гълтала хапче за невидимост... Ха! А аз, пък, си имам прах, кал, дъжд, сняг – според сезона. И понякога ми подаряват хартийки. И фасове са ми подарявали даже, но стига за мен. Пък и аз съм си невидима и без нейните хапчета, пък и хапчетата й свършили, когато пораснала! Дърдорана беше, усмихната дърдорана, постоянно нещо разказваше.
Та, тя се казваше Блага. Родила се на 29 Февруари. Белязана била, да мери времето, защото имала рожден ден само във високосни години. И с времето да променя хората. Белегът й бил кодиран - в датата на раждане и в името й. Първо ходела на детска градина, после на училище. Спъвала се и падала - докато бяга, докато кара колело, докато върви по улицата. Като всички останали деца. Нищо различно, нищо уникално. Нооо, един ден, в детската градина, учителката посрещнала родителите й с думите: „Блага е вълшебница. Днес Блага направи чудо. Бяхме на тържество за края на учебната година, изпращахме випуска си и много от децата се разплакаха. То, винаги е така. Плачем си и ние - учителките. Изведнъж Блага стана и попита "Защо плачете ? Какво изгубихте? Усмихнете се ето така широооко, защото ще има още игри, нови приятели, светът на големите. Благодарете на госпожите. " Децата я гледаха втрещено и спряха да плачат. Настъпи тишина. Тогава, "най-дивото" дете, Ванко, отиде, прегърна я и й каза: " Благодаря ти, Блага. Нищо не съм загубил. Плача, защото раздялата е тъжно нещо. Аз се разделям сега с това, което познавам - катерушката, госпожата, Боби и Емко. И не съм ги изгубил, с приятелите ще сме в един клас, а учителката ще идвам да виждам. Нищо не съм изгубил, само ме е страх от непознатото. Но знам, че с моите приятели ще бъдем заедно и ще бъде всички прекрасно! И това, че ще бъдем в света на големите е супееер! Благодарим ти, детска градино, благодарим ти, Блага!" Всички деца започнаха да ръкопляскат, да се прегръщат, да се радват, че ще има нови неща в живота им. Това е чудото на Блага – усмихна всички деца. Да Ви е жива и здрава!"
Дааа, светът на големите.... Блага тръгнала на училище и продължила да прави добро. Всеки ден минавала по един и същи път до училище, вървяла по един и същ тротоар и така срещна мен, най-важната плочка в света! Та, Блага растяла и правела постоянно добро, и поискано и непоискано, защото обичала да помага и да усмихва постоянно хората. Един ден, било зима и тя видяла човек, който треперел. Отишла до него, питала го, защо не е вкъщи на топло, а той казал, че нямал дом. Купила му чай и му го подала с усмивка. Човекът отвърнал със сълзи в очите – "Ти стопли сърцето ми, дете. Благодаря ти." Единадесет букви, подредени във вълшебен ред, те можели да вършат чудеса!.
Друг ден, било жега, от ония дни, в които чак на мен ми пари, и тя видяла друг човек, седнал на земята. Подала му вода, попитала го добре ли е, а той се разкрещял, обиждал я, посегнал дори да я удари. "Мила моя плочице, това е непоискано добро, така го наричат мама и тате. Те ми обясняват, че непоисканото добро по-често носи злини. Понякога, хората да отговарят на доброто със зло. Не мога да разбера, защо е така, питам ги, а те повтарят все едно и също – като пораснеш, ще разбереш. Ти прави добро на хората, другото остави на тях." И го правела с усмивка, ей така, с едно щракване на пръстите намирала решения, като истинска фея! Ех, Блага, Блага…. Истории като нейните бяха незаменими, изпълнени с живот. Тя идваше при мен често. Неведнъж ми споделяше и тъжни и щастливи истории. Ах, как ми се искаше да съм като нея! Свободна, щастлива, да плача, да се смея, да видя света, да усетя какво е любов… Блага спря да идва при мен. Бях тъжна, не знаех защо. Минаха дъждове, сняг, жеги и пак, и пак. Веднъж чух хората да говорят, че денят бил много важен, бил единствен и се появявал само веднъж на четири години. Нещо светна, ама и угасна. Не можах да се сетя къде съм чувала за този ден. И се случи нещо много странно, усетих как едно токче се спъна в мен и започна да плаче, само защото останало в някаква си там дупка. И преди са се спъвали там и други токчета, нищо особено, а това токче плачеше и плачеше, а не можех да разбера защо. Да не би да беше свършил светът? Тогава чух познат глас да казва с усмивка: "Ех, плочице, пак се срещнахме!". И тогава, както бях загубила надежда, потръпнах - беше тя, моята Блага! Толкова се зарадвах, че се върна при мен, че ще ми разкаже още весели истории, но уви тя не беше същата. Беше огорчена и тъжна. Сподели ми, че е срещнала любовта, даже я е почувствала, но не потръгнали нещата. Той така и не могъл да разбере нейната душа. Сподели ми още, че е срещнала приятелка, истинска…. Прекарвали доста време заедно, помагали си, смеели се, плачели, създавали спомени. Докато един ден приятелката й се разболяла много тежко…. Загубила и нея, но пак не спряла да прави добро.
И чувството да искам да съм като нея се върна отново. Исках да съм свободна, щастлива, да видя всички чудни места, за които само бях чувала, исках да плача и да се смея, с моята Блага.
Блага предложи да ме вземе със себе си. Чудна идея! Тръгнахме заедно на пътешествие и аз полетях! Тя ме носеше навсякъде със себе си. Видях високи до небето дървета, видях смешни животни, возих се във влак, плувах в небето, помирисах морето. Заведе ме при художник, който ми нарисува сърце и дъга. Блага ми каза, че ще ги имам винаги, докато съм благодарна. Аз бях най-щастливата плочица на света! Заведе ме в библиотека. Четеше ми за Дон Кихот /не е стъпвал върху мен, повярвайте ми, не го познавам/ и нещо за някакъв Малък принц. Той бил малък, обаче пък бил много голям, това не го разбрах, но ми хареса. Много търпеливо ми обясняваше всички неща от живота на човеците.
Минаха една, две, три години ...... видях много от човешкия свят. Един ден помолих Блага да ме заведе на моето място. Отидохме, а там, представяте ли си, ИМАШЕ ДРУГА ПЛОЧКА! НА МОЕТО МЯСТО! Какво нахалство само! Кой й позволи и какво да правя аз сега? За какво й беше на тази Блага да ме взема със себе си? Пясък си бях виждала и преди и от дъжда ставаше голяма локва, почти като море. А пък от вестниците, които ми подаряваха от време на време, четях за света. Че кой те е молил да ме местиш от там, бе Блага? Ха, била съм счупена, била съм крива! Та нали, ти се спъна в мен, сигурно ти си ме счупила! Не бях само аз крива тогава, всички плочки си бяхме еднакви и си ни беше еднакво! Какво от това, че аз сега бях шарена? Исках си моето място и толкова. Настоявах да ме остави там, макар и да не бях сива като другите, пак си бях същата плочка! И тя ме остави там, където поисках. Постоях си така ден, два... На третия ден мина едно дете, с колело, спря до мен и ме взе. Ура! Отново полетях! Сигурно беше моята Блага! Сигурно пак щяхме да пътуваме и да се смеем заедно. Детето ме сложи в джобчето си, а там имаше само дъвка, синьо стъкълце, гайка, счупено огледалце, няколко камъчета и един кламер. На кого са му притрябвали толкова ненужни неща ! Пътувах така известно време и накрая детето спря, извади ме от джобчето си и ме сложи в кутийка, в която имаше още куп ненужни неща и започнах да чакам. Обаче, никой не ми говореше, никой не минаваше край мен, не виждах дъгата, не усещах дъжда, никой не се смееше. Времето беше спряло. Тъмното беше вечно. И ония неща в кутийката мълчаха. Тъмното и тишината ме убиваха. До мен, в кутийката, беше счупеното огледалце, поогледах се и видях, че сърчицето, което ми беше нарисувал приятелят на Блага, беше избледняло, почти не личеше. Аз нямах сърце. Кога го загубих? Дъгата я нямаше. Къде я загубих? В тъмното и в тишината? Къде беше Блага, за да ми обясни? И тогава разбрах, че моята неблагодарност беше убила сърцето ми. Моята неблагодарност беше изтрила дъгата ми. Спомних си за ония 11 букви, подредени вълшебно и правещи вълшебства - Благодаря ти! Дали ще си вземете поука от моята история? Това зависи от Вас. Аз бях изгубила единственият човек, за когото бях някога наистина важна, но още имам надежда и ще продължа да я чакам. Знам, че един ден, тя ще ме намери - отново ще дойде, ще я прегърна и ще й кажа тихичко: Благодаря ти, Блага!
Поощрителна награда - Дамла Кемик, 17 г., гр. Айтос
Слънцето и Луната
20 май, Киев. Отеква бебешки плач в родилното. Проплака малката Катерина и след нея Татяна - еднояйчни близначки. Катерина и Татяна- така мислеха да ги кръстят родителите им. За жалост, майката почива при раждането. Лекарска грешка или не. Не можем да бъдем сигурни. Семейството не е заможно. Пък нямаш ли пари, не получаваш добро обслужване, ако можем така да го наречем. Това е сега- сегашното време, но винаги е било така. Бащата е със смесени чувства, подпрял се на стената- съкрушен след загубата на своята съпруга, но и благословен с две прекрасни дъщери.
Последната вечер в болницата, ден преди изписването на близначките, се случва нещо ужасно. Бащата решава да излезе на чист въздух, да погледа обсипаното със звезди небе, както правеше със своята любов всяка една вечер, но този път сам. Забелязва новата звездичка на небето. Усмихва се и в същия момент една сълза се плъзва по лявата му буза. Прибира се при бебетата. Вижда, че вратата е отворена. Влиза и забелязва, че Татяна липсва. Младият баща се паникьосва.
-Докторе! Докторе! Помощ!- вика за помощ, но никой не се отзовава. От малката стаичка излиза чистачката на смяна- жена на възраст, със сиви коси и престилка.
- Господине, успокойте се!
- Виждали ли сте някой с бебе? Моля ви, помогнете ми!- бащата е в истерия. Претърсва цялата болница заедно с жената, но няма следа от малкото новородено- Татяна е отвлечена.
Бащата се поболява след загубата на съпругата си и отвличането на едно от децата му, което така и не намират. И умира. Така си минават годините. Катерина е в дом за сираци, вече навършила 15 години. Не прилича на украинка, но това не е от значение. Има хубава къдрава черна коса, черен цвят, наподобяващ този на черната африканска лилия, две блестящи звездици- сини очи като морето, в които можеш да потънеш за миг, плътни червени устни като мед. Звездите и астрологията са нейната страст. Мечтае да стане астролог.
Докато си спи кротко, Катерина усеща побутване и се събужда.
-Кате, ставай! Викат ни долу.- казва Людмила- най-близката и приятелка. Местят се заради войната. Катерина поглежда през прозореца и вижда огромната тълпа от хора. Някои пеша, други с автомобили. Млади, стари. Всички бягат и се губят в далечината, в сивата мъгла, осветена от уличните лампи. Катерина става, опакова си малкия куфар и излиза. Няма много дрехи, нито вещи. С децата от сиропиталището се сливат в тълпата. И те вече са бежанци.
Животът на Катерина се променя. Войната променя съдби. Напуска любимата Украйна, поема към Чехия заедно с Максим, Руслан и Людмила- приятели от сиропиталището, в което са отраснали заедно. Не могат един без друг, чувстват се като братя и сестри. Опасността дебне, но те взаимно се защитават и се пазят.
До Чехия ще стигнат с автобуса, в който вече се бяха качили. Трябва да стигнат до границата с Полша, където бежанският лагер ги очаква. Катерина никога не е посещавала подобни лагери, но е виждала по филмите. Та тя почти не е излизала навън. Пък всичко навън е толкова интересно, жалко, че никога не е имала възможността да излезе. Сяда до прозореца в автобуса, за да може да гледа и да се наслаждава за пръв и последен път на всичко това. Унася се и заспива…
-Хей, слизаме, хайде!- Людмила събужда Катерина и слизат заедно, Максим и Руслан ги чакат отвън. Катерина се оглежда- по приказките и по филмите лагер означава да си на палатка сред звезди, но никъде не вижда палатки- единствено, на около 100 метра от тях, се издига огромна сграда като склад.
- Какво ще правим?- пита Максим.
- Нека попитаме някого, според мен в склада би трябвало да има все някой. Не е далеч.- предлага Руслан. Влизайки, виждат огромно пространство, пълно с легла и хора навсякъде. Доброволци, най-вероятно, раздават храна. Явно това е лагерът.
Катерина си избира легло, най-далечното, в края. Людмила се настанява до нея, а момчетата са в мъжката част.
-Мислиш ли, че в Чехия е хубаво? Мен, честно казано, всичко това ме плаши. Идва ми в повече.- споделя Людмила.
- Аз пък имам добро предчувствие. Приеми го като ново начало.- отговаря Катерина, двете момичета се споглеждат.- Гуш?- протяга ръце към Людмила. Прегръдките са едно от нещата, които момичетата обожават. Така и започва тяхното приятелство преди 12 години- с проста прегръдка, един от най-ранните спомени на Катерина в сиропиталището. Колието, което носи винаги, и е останало от нейния баща- обикновено колие със снимка на майка и. А баща и все още обикаля в мислите и, но спомените за него започват да избледняват. Разбира се, никога няма да забрави за обещанието си към него- да намери сестра си. Все някой ден щеше да го направи. Две души, които са се срещали преди, ще се срещнат пак. Ако не тя, сестра и ще я открие.
В този лагер остават, само за да пренощуват. Утре минават границата на Полша напълно. Никой не знае дали ще се върнат пак. Или дали имат това намерение. Предстои промяна не само за тях, но и за Украйна. Ще имат ли смелостта да се върнат и да видят родината си в окаяно състояние- въпросите, на които Катерина търси отговори, тези теми я тормозят.
Нощното небе е обсипано със звезди и Катерина решава да излезе, за да се разсее от мислите. Разхождайки се, вижда едно кокиче до телената ограда. Цветето на новото начало, надеждата- приема го като знак от съдбата. Приближава се, за да откъсне цветето и забелязва малко момиченце от другата страна на мрежата, от страната на Украйна.
-Хей, има ли някой? Покажи се. Хей!
Момиче с дрипи, на около 10 години може би, се показва. Не говори. Може би защото не разбира езика, на който и говорят, или просто е изплашена. Или и двете. Просто седи и гледа. Но и Катерина не говори. Разбират се с мълчание. Катерина вижда болката и страданието в насълзените очи на малкото момиче. Подава и кокичето. Предполага, че тя има по-голяма нужда от него. Момичето протяга тънката си ръка и взима цветето. Загубва се в далечината. Катерина се прибира в лагера. Със сигурност на сутринта щеше да поразпита хората наоколо за мистериозното момиче. Ляга си и въздиша. Унася се в света на сънищата, мислейки си за неочакваната среща…
Тази сутрин Катерина се събужда преди Людмила. Става от леглото и вижда, че жената на съседното до нея легло също е будна.
-Добро утро!- усмихва се жената на Катерина.
-Добро утро!- отвръща Кати.- Откога сте тук?
- Настаних се преди 4 дни.- отговаря, отмествайки поглед от телефона си.
- Мога ли да ви задам един въпрос? Знам, че е малко прибързано, но търся логично обяснение.- жената кимва. Катерина и разказва за случилото се снощи.- Знаете ли коя е?
-Няма за какво да се тревожиш. Тези са навсякъде. Голяма напаст са бежанците от Близкия Изток.
Катерина млъква за миг. Но и самите те са бежанци. Дали и нея я смятат за напаст? Ами приятелите и? Защо не допускат и другото момиче тук?
-Хей, защо не ме събуди?- гласът на Людмила я разсейва.
-Извинявай, замислих се. Хайде, ставай и да се оправяме!
Момичетата се преобличат и излизат навън, където Максим и Руслан ги чакат на същото място. Катерина се оглежда, но няма следа от момичето.
-Отиваме за храна. Идвате ли?- пита Руслан.
-Вие отивайте. Аз отивам до спирката, където автобуса ни остави вчера.- отговаря Катерина.- Ще ви чакам там.- останалите кимват и тръгват.
Катерина, унесена в мисли, се блъска в едно момиче-доброволец. Кашонът, който носи, пада, но храната в него е непокътната.
-Извинявай!- обръща се към нея. Но в този момент затаява дъх, зениците и се разширяват. Момиче досущ като нея- с нейните черти. Слънцето и Луната се срещнаха най-сетне.
Това е Татяна.
Поощрителна награда - Кристалина Веселинова, 15 г., гр. Лом
Приказка в сегашно време
Имало едно време един принц и една принцеса. Само че, времето е сега или може би вече беше или тепърва ще бъде. Това не е типичната приказка за принцесата затворена в кула, чакаща избавление от мечтания принц, който се бие с дракон, преминава реки и планини, само за да стигне до нея и да я освободи. Или пък може би е. Оставям ви сами да прецените.
Преди седемнадесет години в едно далечно царство се родило едно чудновато малко момиченце, принцесата. Когато царят разбрал, че ще му се роди дъщеричка, той бил разярен и не искал да има нищо общо с нея и царицата. В дворецът им имало четири високо извисени кули разположени в четирите посоки – изток, запад, север и юг. Царят заключил царицата и принцесата в северната кула, обричайки ги на тъга и живот от лъжи. Себе си пък затворил в южната кула, където живеел в охолство и радости. Минали се няколко години и царицата решила, че не може да продължава така. Взела се в ръце и избягала от кулата заедно с принцесата. За жалост царят ги хванал. Затворил принцесата в източната кула, а царицата пожалил и я оставил да живее в двореца, свободно, но с окови. Себе си пък затворил в западната кула, където живял в разкаяние и мъки. Царицата не се отказала от принцесата, затова всеки ден я посещавала под прозореца на кулата и й разказвала различни приказки и истории, за които бе разбрала в двореца и извън него. Винаги имали някаква поука от която принцесата, научавала за жестокостта на света, но също така и за неговата красота. С годините, принцесата пораснала и се разхубавила, но и не само това. Чрез историите на майка си тя станала умна, смела и борбена.
Разчуло се за затворената в кулата принцеса. Безброй млади принцове идвали и се опитвали да я освободят, но единственото, което успявали да направят е да я разсеят поне малко от така отегчителната кула. И повярвайте ми никак не й било скучно. Всеки принц бил различен. Един – красив, но глупав, друг – умен, но прекалено самовлюбен… По едно нещо обаче си приличали. Те не идвали да я спасят. Идвали само за слава, искали да се покажат, колко били смели. Проблемът обаче бил в това, че принцесата всеки път се обнадеждавала и разочаровала. С времето се научила, че всъщност никой от тях няма да й помогне. Отказала се от принца на своите мечти, но дълбоко в себе си таила надеждата, че все някога, някой който я разбира ще дойде да я спаси. Точно така и станало…или пък не. Появил се принц, различен от другите. Бил като някакво чудо. Умен, красив, мил, добър, слушащ хубава музика, четящ приказни книги…Разбира се имал си и своите минуси. Бил черноглед, песимист, не виждащ и не чуващ красотата на света. Макар принцът и принцесата да ви изглеждат като пълни противоположности, именно това ги привличало. И двамата имали проблеми, разбирали са се и са си помагали. Тя му показала, че светът все пак не е лошо място, че винаги може да намери красотата и значението в каквото и да било. Била като светлинка в неговата мрачна душа. Той от своя страна й показал, че наистина съществува такова нещо като любов, че колкото и пъти да се опариш, нищо не пречи да опиташ пак. Показал й че има надежда и че не бива да се отказва. Бил като пламък в нейното студено сърце. Допълвали се. Тук си мислите, че нашата приказка завършва нали? Той я освободил от кулата и заживели щастливо…да ама не. Не случайно е казано „Не съди книгата по корицата“. Принцът както всеки имал своите тайни и проблеми. Принцесата разбрал, опитала се да му помогне, защото иронично на съдбата, тя успявала да помогне на всички, само не и на себе си. Но така станало, че принцът се отдръпнал. Не бил различен от другите. И той бил дошъл само за слава. Този път обаче било някак си различно. Ако мислите по вечно оптимистичния начин на принцесата, ще разберете, че всичко разказано до сега бяха само плюсове. Освен че принцесата си взела поредната поука, тя осъзнала, че наистина там някъде е нейният принц. Само че не го намира, защото този наистина бил различен от другите. Не идвал, защото не искал слава.
Забравяме за глупавите принцове, защото най-важното, което принцесата осъзнала е всъщност това, че няма кой друг да я спаси, освен самата себе си. Трябва да разчита на себе си, винаги да има едно на ум, но й да продължава да се радва и да вижда положителните и красиви страни на нещата, защото живота е едно хубаво нещо. Принцесата запретнала ръкави, измислила план и избягала от кулата. Колкото до царя, той се вразумил и веднъж за винаги пуснал нея и царицата. Това беше приказката за една принцеса, в минало време, бъдещето го оставям на вас и вашето въображение, а принцесата тепърва започва нейната приказка в сегашно време.
Специална награда, излъчена от талантите от творчески клуб "За хвръчащите хора" - Карина Цветкова, 17 г., гр. Варна
БЛЕДОНИКАКВО
Множеството от цветове често обърква хората. Нюансите също. Особено когато се налага да избереш подходящия. Винаги е на късмет. А при нужда да се съчетае с друг цвят задачата се усложнява двойно. Ако човек се съобразява с модните тенденции, става още по-трудно. Тази година е годината на жълтото. Само споменавам.
Някои хора обновяват гардероба си постоянно, натрупват толкова дрехи, колкото са нужни за съставяне на дъга с всичките ѝ тонове, и ги сменят като носни кърпички. След като е облечено веднъж, не може да се носи отново, докато околните не го забравят. Има и друг тип хора, които в гардероба си държат само такива тоалети, които влизат винаги в употреба при конкретни случаи и нито един не е излишен. Те знаят какво притежават и им е достатъчно, за да се чувстват уверени в обществото. Внимателно подбират всичко.
Много неща могат да се класифицират по подобен начин. Например хората. Не се сещам за нещо по-цветно и разнообразно. Единствената ни разлика с дрехите в това отношение е, че някои от нас избледняват изведнъж. Да, някои вървят с времето, а други го надбягват.
И ние трудно се съчетаваме с другите цветове. Тук навлизат нюансите. Често по дефиниция цветовете си подхождат, но именно нюансите провалят картината необратимо.
Някои цветове пък са просто един за друг, както казва палитрата. Принадлежат си. А се намират трудно в хаоса. Отново на късмет. Но, срещнат ли се, човек разбира, че вървят ръка за ръка.
И аз го разбрах. Открих съвършена двойка цветове.
Тя беше с почти напълно посивели коси, които се скриваха наполовина от накъсана шапка, носеше три размера по-голямо яке с множество кръпки и петна, на места кален (преди светлосив) анцуг и стари ботуши в подобно състояние. Той пък имаше сравнително дълга брада, основно побеляла като косите на жената, същата шапка, но още по-износена, черно яке, разпорено в лявата част на гърба, тъмни, очевидно не по мярка дънки, обувки, които бяха застъпени отзад, и само един чорап. Седяха на около двайсетина метра от църквата на централната улица, срещу която се намира ресторантът, към който се бях запътила. Държаха използвана чаша от кафе машина, в която минувачи като мен оставяха по няколко стотинки, колкото им се откъснеха от сърцето. Когато пуснах банкнота на стойност, достатъчна да се нахранят като средностатистическите граждани, жената вдигна глава и отправи поглед към мен. В очите ѝ се четеше благодарност и желание за живот. А лицето ѝ беше покрито с бръчки, със сажди и следи от сълзи. Мъжът също ме погледна и несъзнателно потърси ръката на жената със своята.
Влязох в ресторанта, който беше пълен с хора в лъскави цветове, дами в искрящи рокли и мъже в изискани костюми. Огледах се за човека, с когото имах среща, все още мислейки за двойката отвън. Връщайки си спомена, потрепвам. Какъв свят се крие отвъд четиристенните капани на днешното общество... Всъщност не се крие, а свети. Ние просто сме доброволно заслепени.
След едночасовия разказ на събеседника ми за бившата му приятелка и големите печалби на фирмата на баща му си намерих извинение да стана от масата под претекст, че „ще се върна след минутка“. Излязох отвън, преструвайки се, че провеждам „важен телефонен разговор“. Единствено исках да се откъсна за малко от престореното ми заинтересовано изражение. Тогава непресторена усмивка се изписа на лицето ми. Мъжът и жената танцуваха на фона на църковната музика пред портите на храма, а уличните светлини ги огряваха като коледни свещи. Гледаха се един друг, движейки се в ритъма на песента. Снежинките падаха тихо и украсяваха картината още повече. Изглеждаха щастливи. И наистина бяха един за друг. Перфектните нюанси, завършекът на пейзажа. Чуваше се смехът им, а радостта им се разнасяше като вълна. Хората забавяха крачка, за да ги огледат добре, а след това ги заобикаляха на ненужно голямо разстояние, а те двамата се наслаждаваха взаимно на компанията си.
Върнах се вътре, за да си взема нещата и да съобщя на момчето, че втора среща с мен няма да има. Платих сметката и си тръгнах. Изпих две чаши вино вкъщи и започнах да рисувам. Силно казано рисувам. Започнах да търся съответстващите си цветове. Не помня колко точно открих, но бяха много. Изгорих листа. И се замислих за нещо. Не можеш да промениш вече съвършена комбинация цветове. Но докато стигнеш до нея, минаваш през много други. Не можеш и да я повториш. Всяка друга такава вече няма да е като първата, защото ще бъде втора. И трета. И така нататък. Няма да е същата. Не можеш и да я загубиш, знаеш ли? Видиш ли я веднъж, тя се запечатва в съзнанието ти. Остава си там дори и след като изгориш листа. А ти си оставаш само с надеждата, че цветовете продължават да живеят някъде в пространството.
Днес се видях с приятелките ми да им разкажа за снощи, но едната пристигна с вестта, че "просяците от църквата са измръзнали миналата вечер и полицията ги е намерила преди няколко часа".
Аз съм атеист, но днес за първи път отидох на църква с надеждата, че има сила, която запазва живота на човешката душа.