Финалисти

Първо място

Мелани Шакири, 17 г., гр. Перник

"Когато утре стане днес"

Преди голямата авария през 2223г. цялото човешко население свързваше ядрените оръжия с няколко големи случая, най-пагубния от които бе Херошима. След, или би било по-правилно да се каже преди, тази година обаче всичко се промени драстично.

***

Даниел Левиат броеше дните до раждането си още от ден първи на Промяната. Затова и не се учуди, когато първата мисъл при събуждането й, бе не какво ще е времето или какво ще прави, а че й оставаха още пет години, три месеца и двадесет и осем дни. Бе изгубила желанието си за живот още преди тридесет години, но идеята, че скоро щеше наистина да го изгуби, я плашеше неимоверно много. Как се предполагаше да свикне с мисълта, че никога нямаше да го изживее напълно? Че нямаше никога да види любимите си хора отново? Животът я бе подвел. Тъкмо вярваше, че е постигнала онова, за което бе мечтала от дете, и ето че то й бе изтръгнато от ръцете, без предизвестие.

Отметна тежката завивка от себе си и потръпна, когато голото й тяло се изложи на ноемврийския студ, настанил се в дома й. Побърза да се облече възможно по-скоро, за да не изстине. Лекарствата значително бяха намалели през последните три десетилетия след инцидента, и не й се щеше да се разболее.

Докато босите й стъпала шляпаха по дървените дъски на родовия й дом, Дани прокара ръка по голия си скалп и бавно започна да прехвърля през ума си всичките задачи, които трябва да свърши през оставащите нощни часове. Реши, че щеше да се прибере някъде към единадесет часа сутринта, за да успее да се наспи възможно по-добре. Зачуди се дали да не събере завесите на прозорците, покрай които минаваше. Отказа се в мига, в който това премина през ума й. Каква нелепа идея. Защо й бе да дърпа завесите? В момента навън бе непрогледна нощ, лишена дори и от бледата лунна светлина, тъй като имаше някакво необичайно затъмнение.

В отдела по природонаучни изследвания на минало-бъдещето бяха поставили под разглеждане следния въпрос, който често мъчеше и сънищата на Дани, - "Дали Промяната бе настъпила само над тяхната планета или бе засегнала цялостната вселена?". Съответно, дали цикълът на луната и слънцето също вървяха на заден ход, както всичко останало, или бяха продължили обичайния си начин на придвижване?

Дани въздъхна шумно и отегчено, преминавайки през витото стълбище, в опит да стигне банята си. Звукът отекна в цялото имение. Винаги се бе оплаквала, че родителите й твърдо били решили да оставят семейната сграда във вида, в който бе построена преди два века, през приближаващата се 1987г. След Промяната обаче, когато видя, как домовете и притежанията на хиляди от заобикалящите я изчезваха и ставаха на прах, погълнати от завръщащото се време, което не приемаше при себе си непознати неща, преосмисли вярванията си. Вече им бе благодарна. И щеше да им го каже. След една година, когато те започнеха наново живота си. Тогава щеше да ги прегърне, да им каже колко ги обича и да прекара последните си четири години, преди деня на раждането си с тях. Дотогава обаче щеше да работи усилено. Защото, ако имаше възможност да върне отново хода на историята, то щеше да го направи, дори и това да означаваше онази така дерзана от нея среща с родителите й, все пак никога да не се състои.

***

Дани намести припряно очилата си и продължи да разглежда чертежа на ядреното оръжие, довело до Промяната. Единственото, което бе записала досега в тетрадката си, бяха въпроси. Те се изсипваха изпод дращещият й молив един след друг. Но отговори така и не се появяваха. В нейния отдел работеха хора, съсредоточени над това да събират различни интересни и може би потребни факти, до които бяха достигнали от останалите отдели. Дотук добре. Те ги събираха, но не успяваха да доведат нито една хипотеза до край и да открият потвърждение на нито едно твърдение.

Засега, на залепените по бялата северна стена листчета, бе отбелязано, че:
- Бомбата бе гравитационна, което означаваше, че използваше земното ускорение и натрупваше кинетична енергия, за да порази целта. Този вид се смяташе за едно от първите измислени ядрени оръжия.
- Пуснатата през 2223г. гравитационна бомба бе силно модифицирано ядрено оръжие. Измислено и разработено от д-р Джовако Трицекс.
-  Принципът в класическата механика бе, че E ∝ mv2 е бил първо разработен от Готфрид Лайбниц и Йохан Бернули, които описват кинетичната енергия като жива сила, vis viva. Гравизанда на Вилем успява експериментално да докаже връзката. Пускайки тежести от различни височини върху блок глина, Гравизанда на Вилем определя, че дълбочината на проникване е пропорционална на квадрата на тяхната скорост по време на контакта.
- Скоростта, с която се бе движила бомбата на Трицекс по време на проникването й в земния слой, бе засегнала ядрото на Земята, обръщайки хода му на въртене и довеждайки до Промяната.
- Промяната се изразяваше в това, че миналото бе станало бъдеще. Времето вървеше не напред, а назад.
- Дните започваха с вечерта и завършваха със сутринта.
- Хората се разпадаха на прах, когато настъпеше рождената им година, и се съживяваха, когато настъпеше датата на смъртта им. Без обаче през това време да остаряват или да се подмладяват нито с миг.
- Вещите изчезваха, когато достигнеха момента, преди който не са били създадени.

Промяната бе настъпила преди тридесет години и продължаваше назад, без изобщо да се безпокои от притесненията на човеците, които я преживяваха. Даниел бе организирала група свои колеги от Физическия факултет още през първия месец след събитието. Оттогава се опитваха да измислят начин, по който да обърнат Промяната, но засега нямаше никакъв резултат. Дори бяха пускали още една гравитационна бомба, която обаче, вместо да им помогне, бе забързала хода на връщане на времето при всички неодушевени предмети. След тази случка се бяха отказали от този начин на действие, независимо че Даниел все още не бе напълно убедена дали не трябва да пробват отново.

***

Даниел превъртя два пъти ключа си в ключалката и побърза да се скрие в приятния сумрак на вътрешността на къщата, тъй като отвън слънцето светеше с пълна сила. Застоя се за момент в антрето, подхванала под ръка няколко документа. Бе така тихо и самотно тук. Нямаше го съпруга й, който бе шест години по-малък от нея, и се бе родил миналата година. Нямаше го детето й, което бе едва на четири годинки, когато Промяната настъпи. Нямаше ги дори домашните й любимци. Бе надживяла всички. Дори не бе осъзнала от колко време тихите сълзи се спускаха по бузите й. С всеки изминал ден жената все повече копнееше за два определени момента. Тогава, когато щеше да види родителите си, загинали в инцидент, когато тя е била на възрастта на собственото си момченце. И тогава, когато щеше да си замине от този развален свят.
Избърса лицето си със свободната си ръка и продължи навътре, събувайки обувките си по път. Хвърли папките и очилата си на кухненската маса още от вратата и без каквото и да е чувство се запъти към хладилника, където сграбчи охладена бутилка вино, съхраняваща в себе си едва половината от течността, която бе предвидена. Краката й трепереха от цялото обикаляне през различните отдели, затова бавно се свлече по кухненските шкафове, докато дупето й не се настани спокойно на хладния дъсчен под. Доближи бутилката до устните си и я надигна, но се спря. Смръщи черните си вежди и прехапа уста, несигурна в мисълта, която преди малко бе прехвърчала през главата й като комета. Изведнъж цялата й умора се изпари, осъзнавайки, че бе напипала златната нишка в бездънната мина от въпроси.

Изправи се, залитайки. Пред очите й се спусна черна завеса, заради бързото ставане, но Дани я игнорира, продължавайки чрез паметта на навика напред през стаите. Прескачаше разхвърляни по земята материали, вещи и понякога мебели. Стисна с побелели кокалчета касата на вратата на дневната и влетя в поредната стая, минавайки като светкавица през нея. Стигна до стълбите и започна да се изкачва, прескачайки по едно или дори две стъпала наведнъж, без изобщо да се притеснява, че чорапите й може да се подхлъзнат и да свърши по глава обратно на първия етаж. Гърлото й пресъхна, а езикът й се залепи за небцето, от продължителното обезводняване и дишане с отворена уста. Ушите й пищяха от напрежение. Нищо от това не бе способно да я накара да спре.

Когато влезе в спалнята си вече бе силно задъхана, а капчици пот пареха в очите й, карайки я да мига натрапчиво. Изследователката се хвърли под кревата и започна да изхвърля оттам разнообразни никому ненужни нещица, забравени там от години. А после го намери. Въодушевена усмивка озари лицето й.

***

-Не разбираш, Мат! Това е то! Ще върнем всичко по старо му, само ме послушай и ми позволи да продължа с плана си! – Дан говореше разгорещено и размахваше ръце, застрашавайки наобиколилите я изследователите.

-Не, наистина не разбирам. Но може би това значи, че просто в думите ти няма никакъв смисъл! – Мат Хърбърк водеше отдела по земно-ядрено изследване вследствие на промяната на минало-бъдещето. Той бе висок и слаб, извисяващ се като Айфеловата кула над всичките си подчинени. Дългата му руса коса бе вързана на опашка, която сега се бе почти разпаданала, от ожесточеното му спорене с Дани и честотата, с която клатеше отрицателно главата си.

-Слушай тогава по-внимателно, глупако!

Някой в залата изпръхтя звучно, в опит да прикрие смеха си. Други го последваха, докато шума не започна да рикошира от стените. Дани имаше чувството, че по скалпа й лазеха мравки, продължаващи марша си надолу по цялата й кожа, докарвайки я до лудост. В ума й мислите шушаха и говореха една през друга, водейки я бавно и сигурно до полуда. Идеята й бе добра... на теория. Изпълнението обаче бе много по-сложно, отколкото бе очаквала. А несигурността на колегите й, причиняваше и множество допълнителни спънки. Тя почака всички да утихнат, забила неподдържаните си нокти в дланта си. Болката я разсейваше донякъде и й помагаше да мисли по-трезво. Искаше й се тук да бе по-студено. Знойната топлина, излъчвана от множеството тела, забавяше хода на мислите й.

-Както всички знаем, земното ядро е изключително електропроводимо за разлика от земната мантия, предполагаемо, заради високото си съдържание на съединения на желязото и подобието си на състава на земната мантия, но в състояние на метална фаза. От своя страна електрическият ток е физическо явление, представляващо насочено движение на електрически заряди. Следите ли мисълта ми дотук?

Жената се озърна настойчиво, правейки пълен кръг с очи. От високите скамейки долетяха единици потвърждения, но тя не позволи на това да я притесни.

-На ето тази брошура, която наскоро се сетих, че се въргаля някъде в къщата ми, пише за най-голямото измерено слънчево изригване за последните четири хилядолетия. За несигурните от вас – слънчевото изригване е експлозивен процес на отделяне на енергия, която в този случай е била кинетична, подобно на онази от гравитационната бомба на Трицекс. Мощните слънчеви изригвания често са придружавани от коронално изхвърляне на маса. Частиците от изригването на слънцето, ако то е насочено към Земята като това, може да навлязат в горната земна атмосфера и да предизвикат ярки северни сияния. Ако успеем да прихванем слънчевото изригване в момента му на пресичане на йоносферата, можем да го пренасочим към най-дълбоката "дупка" в земята, прокопания през 2191г. сондаж Прайс 4.

Даниел спря за миг, колкото да си поеме дъх, а през това време в залата не се чуваше нищо друго освен дишането на събралите се хора. Всички я чакаха да продължи, за да видят какво щеше да се случи по-нататък в историята й. Като че разказваше приказка за лека нощ, а не обясняваше потенциалното връщане на времето към правилния му начин на протичане.

-По този начин освободената енергия, която е била измерена, че е достигнала над 15 джаула, се надявам да премине с лекота двете граници и да достигне до ядрото. Което от своя страна би позволило на ядрото да погълне горе-долу толкова енергия, колкото му е била иззета вследствие взрива на гравитационната бомба, връщайки света към предишното му състояние.

Само дето не заподскача като сърна и не изпляска с ръце, когато завърши представянето си. Повечето учени бяха отклонили поглед от нея и го бяха заковали някъде в краката си или във високия таван. Жената отпусна мускулите на тялото си и си позволи да отключи пръстите си. По дланта й се стичаха тънки струйки кръв от пробитата от ноктите плът. Стомаха я болеше от притеснение. Мълчанието можеше да означава две неща. Първо – чудеха се как така не са се сетили те за тази гениална идея. Второ – мислеха я за непоправимо изкукуригала. Надяваше се да не е второто.

Мат се изправи от сгъваемия стол, в близост до дъската, върху която тя бе писала точките от плана си, на който бе седял досега. Поостана малко така. Като че се наслаждаваше на вниманието, което бе изместило центъра си от нея на него. После се прокашля и важно заяви, без гласът му нито за миг да трепне.

-Ти си луда, Даниел.

***

Ако Даниел бе луда, то от този ден насетне лудите трябваше да управляват света. Защото там, където нейното екстравагантно мислене успя, тяхната праволинейност се провали.
Мисията звучеше невъзможна, но отделите все пак намериха начин да се справят с нея, когато обединиха сили. Построиха нужните машини. Направиха измерванията. Провериха изпълнението. Всичко това им отне две години.

Даниел успя да се види с родителите си. Да ги опознае и да ги обикне наново. Не просто картината, която си бе съставила за тях, но и самите те. Прекарваше всичкото си свободно време, измежду вършеенето в лабораторията, с тях. А после се сбогуваха и тя замина за Кафеклубен, остров до Гренландия, където се намираше и най-дълбокия сондаж в света.

Момента на слънчевото изригване дойде и отмина. На частиците им отне няколко дни, докато пристигнат до атмосферата на Земята. Учените ги прихванаха почти безпроблемно във Фунията на Левиат, както я нарекоха на името на създателката си. Енергията проби без проблем мантията, а останалото вече бе изцяло дело на Майката Природа.

Времето се завърна. Годините, които бяха преживени два пъти, се изгубиха сред материята. Света просто се събуди на следващата утрин отново в апокалиптичната 2223 година. Нещата бяха така, както ги бяха оставили тогава. И независимо че никой не забрави случилото се през онези тридесет години, животът продължи по старо му. Хората се поучиха от грешките си. Вече никога не си позволиха да се правят на богове в очите на Природата и неизвестното. Вече не приемаха за даденост онова, което притежават, нито пък тези, които са около тях. Разбраха, че никога не можем да сме сигурни дали това, което имаме днес, ще го имаме утре.

Или дори дали утре ще стане някога днес.
 

Второ място

Мария Христова, 17 г., гр. София

"Когато утре стане днес"

Щом влезе в ресторанта, Магда се огледа объркано. Беше уморена след дългия работен ден, а зрението от известно време ѝ правеше номера. Повървя между масите и разбързаните сервитьори и, ето ги най-сетне – нейните стари съученици. Бяха заели най-широката маса, разглеждаха пъстрото меню и помежду им вече прелитаха приказки и шеги. Тя поздрави и се усмихна свенливо. Повечето ѝ отвърнаха със същото. Май не беше променила това у себе си – все така тиха и нежна си остана. Лилия мигом се изправи и разпери ръце над висящата си шарена туника.

  –Какво виждат очите ми?

   Момиче хубаво и ведро,
   момиче полято от лъчи,
   годините изминаха, но ето,
   цъфтиш румена и ти!   

   Звънтящият глас на Лилия обиколи цялата компания. Настроението се повдигна, разнесе се лек смях, а закръглената червенокоса жена се приближи до новодошлата. Двете се прегърнаха и разцелуваха, като си размениха онези закачливи погледи изпод вежди, които ежедневно практикуваха в гимназията. Това е и винаги си е била просто Лили, помисли си Магда. Остави палтото си и се настани до нея и Тони – някога дребно момче с очила, сега – приятен мъж с леко набола брада и вид, излъчващ здраве и стабилност.

  От момента, в който се поздравиха, думите и песните, спомените и настоящето се изсипаха като безспирен дъжд върху онази трапеза. Хвалеха се, разказваха, обсъждаха, пожелаваха, съжаляваха... Ева имаше пет деца и невероятно всеотдаен и обичащ съпруг, както го описваше тя. Алекс беше отворил приют за улични животни – обожавал да се впуска в търсене на най-подходящия дом за всяко едно от тях, а още повече се изпълвал с удоволствие, когато го намерел. Ина и Нико бяха посветили дните и нощите си на фотографията и пътуващата журналистика – обикаляха планетата. Никой не се учуди на избора им, защото приключенстването винаги беше спойката на тяхната неугасваща връзка. Стефания си беше пробила път в бизнес средите, където днес играеше ролята на едно от най-търсените лица за сделки в страната и чужбина.

  А Магда? В училище почти никой не беше умувал, нито предсказвал какво би могло да се случи с нея, в какъв вихър би могъл да я понесе животът или пък как би се разлистило онова кротко цвете в бледи багри. Сега то седеше на красивия стол с черна тапицерия, а червената рокля беше прилепнала по тънкото му като стрък тяло. Седеше и мислите му препускаха, сякаш бяха рояк пеперуди, излитащ така внезапно и бързо устремяващ се нагоре, без да знае къде ще кацне после. Магда също никога не беше знаела. Беше търсила, давала, жадувала, гряла, будувала... Но не беше знаела.

***

  Още можеше да минава права под кухненската маса, когато се влюби в онези обширни поля точно зад двора им. С майка ѝ приготвяха любимите си шоколадови бисквитки у дома и, посипана с брашно и захар, Магда решаваше, че ще се втурне към ливадата, за да провери дали всичко беше както го е оставила преди по-малко от час. Вдишваше аромата на прясно окосена трева, разглеждаше величествените дървета, стърчащи самотно около пътеката, и не забравяше да навести потока. Онзи поток беше само неин – стъпваше по мостчето и се чувстваше така, все едно цар се наслаждава на владенията си. Дивеше се на бистрата вода, в която се отразяваше кръглото ѝ лице, и беше убедена, че това е магията на всяка една река – да нарисува лицето ти. После посрещаше овците. Те крачеха спокойно и позволяваха на детето да впива ръчички в меката им и бяла като сняг вълна. Овчарят ги надзираваше как пасат и бродят доволни и всеки следобед си приказваше с малкото момиче.

  Спонтанните походи на Магда отброяваха като стрелки на часовник дните ѝ на детство и волност. Тя тичаше боса и плетеше венци от цветя, а най-честият звук, който галеше слуха ѝ, беше чуруликането на птиците. В един момент обаче това се промени. Училищният звънец стана мелодията, която порасналото дете чуваше най-много, понякога дори повече от тази на горските песнопойци. Всяка сутрин призори се качваше на автобуса и отиваше до близкия голям град, за да получава образование. От първия ден с Лили създадоха съюз, подобен на двойка черешки – пасващи си идеално заедно и чудно сладки поотделно.

  Учебните години се търкаляха, звънците не спираха песента си и двете госпожици бяха изненадвани и въвличани в куп забавни и не толкова забавни истории. Ярката стихия Лили беше нещо като говорител на по-свитата, но изящна Магда.

  -За къде си се разбързала така, Магди? Добра съм в бягането, но не чак толкова, разбираш ли? – провикна се веднъж Лили, подтичвайки метри зад нея. Приятелката ѝ се обърна и се спогледаха насмешливо, защото и двете бяха наясно колко не ѝ се отдаваше спорта на Лили.

  -Трябва да стигна по-скоро у дома - обясни Магда.

  -Хм, да питам ли защо, или е тайна?

  -Имам идея за задачата. Забрави ли, че имаме задача-проект?

  -Да кажем, че помня. И какво си замислила? Чакай, ако не искаш да издаваш плановете си, недей! Ще може ли само лекичка подсказка?

  Магда се взираше в другото момиче с пламтяща искра в очите. Мълчеше и се усмихваше.

  -Добре, няма значение. Отпътувай към фабриката си сред полето и работи над тайните си кроежи. Дано не е ядрено оръжие или нещо такова. Нали днес Нико каза... "тихите са най-опасни“".

  Магда не успя да сподави смеха си. Представи си как тя, отличничката на класа, най-миловидната и предпазливата, изобретява химическо оръжие, с което иска да унищожи всички. Щом спря да се смее, само каза:

  -Дрехи. Ще мисля за дрехи.

  Лили повдигна вежди и заклати рижата си глава.

  -Добра си, Магди, добра си. Гледай да сътвориш нещо, което да става и за мен.

  И се разотидоха. Лили - към жилищната кооперация на десетина минути от училище, а Магда хвана автобуса за село. Когато стигна до бялата къща, сякаш извадена от албум за снимки, се затвори в стаята си на втория етаж. Най-любимото на момичето беше, че картината с прелестни поляни се разкриваше пред него. Имаше чувството, че ако претегне ръка, щеше да сграбчи цялата гледка.

  От онзи следобед се захвана с идеята си. Учителката им беше казала, че това е състезание, но всяко хрумване е важно и би могло да бъде осъществено. Магда обичаше модата. Обличаше се различно. Преди време имаха час, който посветиха на това. Всеки говори за своя стил, своя избор на магазини и своите предположения за създаването на дрехите. Учудващо беше, че всички се обаждаха и слушаха, за да разберат повече. Никой от учениците преди не се беше впускал в размисли откъде точно се набавят онези дънки, полички и пуловери, с които разнообразяваха гардеробите си. А униформите? Магда все се дразнеше на твърдия  и груб плат, а Лили се оплакваше, че цветовете са прекалено скучни и унили. Кой ли ги е избрал, питаше се Магда, и кой ли ги прави.

  След седмица разполагаше с отговорите на тези и още други въпроси. Толкова неща научи през онези дни – кой би предположил, че нейните овчици също биха могли да са част от изработването на униформените ѝ одежди или на розовата рокля на Стефания от нейния клас. Полетата с памук и селяните, които го събираха сякаш на букети. Високите сгради на текстилните заводи и продавачите от пазарските сергии. Магазините, от които тя често си взимаше уникални блузки, макар и ползвани, и момичетата, които възхитено я разпитваха къде се е сдобила с тях. Целият този водопад от познание я заля и започна да струи през съзнанието ѝ така, както струеше потокът на няколко крачки от дома ѝ. Тогава Магда разбра, че не всяка река може да нарисува лицето ти. Някои реки бяха мътни и оцветени в цветове, които не трябваше да плуват в тях. Някои деца заспиваха над шивашките машини и не пристъпваха училищния праг като нея. Някои овци не крачеха спокойно и никой не галеше бялата им като сняг вълна.

  След още една седмица отличничката на класа беше готова със задачата си. Другите бяха наясно, че тя се беше постарала както обикновено, и очакваха типичния умело развит доклад, който вероятно щеше да спечели пред останалите и да извоюва поредната висока оценка на момичето. Вместо това пред тях беше поставен цял спектакъл за природата и модата. Те видяха снимки от селото на Магда, на свободните и щастливи животни, на усмихнатите земеделци, на отрупаните с летни рокли сергии и на така обичания огледален поток. После тя им показа и как окаяно се трудят работниците в някои кътчета на света, за да създадат модерни и евтини дрехи като техните. Разказа им за деца, които не могат да чуят училищния звънец, а само този в завода за шиене. С усилие говореше за агънцата и техните майки, живеещи в страх и страдание, за да висят меките вълнени пуловери на закачалката в магазина.

  -Обичам да оглеждам силуета си в реката. Още повече обичам тогава да съм облякла удобната си бяла рокля от пазара на село. А най-много обичам да тичам към стадото овци, когато се прибира от паша доволно и сито. Красиви сме с хубави дрехи, но сме по-красиви, когато те позволяват на всеки да прави тези неща. Ще успеем да сътворим истински готина мода само ако имаме знание от къде пристига и как е направена тя. Днес е времето да бъдем красиви, защото в речника на природата "утре" не съществува. "Утре" за нас пак ще бъде просто "днес".

  Сърцето на Магда сякаш беше слязло в петите. Тя си отдъхна и отстъпи назад. Цялата стая се изпълни с оживено ръкопляскане и дълбоки погледи, вперени в нея. Притеснението от следящите я очи още беше заседнало в гърлото ѝ, ала вече беше примесено с гордост и щастие. Чувстваше се хем мъничка, поставена до огромния проблем, който разказа, хем голяма, след като беше дала своя принос за едно по-добро "днес".

  -Добра си, Магди, добра си. – усмихна се дяволито Лили.

***

  Елегантаната жена в червена прилепнала рокля, която седеше между Тони и Лили, разпръскваше свенливия си чар по цялата маса. Разговаряше със старите си съученици за много и различни работи – от спомените в гимназията до невероятния си съпруг и малкото им момиченце.

  Другите не пропуснаха да я питат какво стана, на къде полетя мечтата ѝ за една "истински готина мода" и дали е успяла да я хване. Тогава Магда сякаш продължи от където беше спряла преди двадесет години. Описа как беше основала собствена компания за училищни униформи - такива, които да бъдат в хармония с природния свят, и как всеки ден се посвещаваше на тази идея. Зорко контролираше пътя на произвежданите дрехи, грижеше се за добра среда и възнаграждение на трудещите се за нейната кауза и не забравяше да дава на училищните облекла пъстър и свеж заряд, за голяма радост на Лили.

  Хората около трапезата не можеха да спрат да се наслаждават на онази жена. Някогашната отличничка на класа носеше в себе си същата бледа багра, ала майсторски я беше украсила. На стола в ресторанта старите ѝ другари виждаха да седи не само срамежливата и нежна Магда, но и едно разлистено цвете със здраво стъбло, което явно се беше научило от сестрите си пеперуди, че се иска време, търпение и най-вече всеотдайност по пътя към красотата. Сега то се изправи и протегна чашата си с румено като бузите му вино:

  -Нека вдигнем наздравица за "днес", когато сме заедно тук и когато радостта и миналото ни карат да сме по-силни от всякога! Нека се огледаме в потока и се поучим от неговата бистрота, за да направим бъдещето си също толкова бистро! Реката тече прекалено бързо, за да я спрем. Можем само да почистим усърдно коритото ѝ и да ѝ подарим живот, както на нея, така и на самите себе си. Всеки в своята малка вселена има пълната възможност да стори това, и то сега. Сега водата се нуждае от кристал, сега агънцето се нуждае от зелена шир, сега хората се нуждаят от красив труд. Само днес сме царе на владенията си, а утре... И утре ще стане днес.
 

Трето място

Славея Семова, 19 г., гр. Горна Оряховица

"Когато утре стане днес"

Разполагаха само със седмица. От две години забавляваха хората, стремяха се да извадят сподавения, заровения, дори онзи смях, който съвсем не подозираха, че можеше да излезе от гърлата им. Две години скитаха, спяха къде ли не, а понякога сънят биваше изместен от блян, прокраднал се ловко, като десетгодишен крадец, в умовете им. Прекарваха работното си време – не официално, а това, сключено със стискане на ръце, хитро намигване и щедро възнаграждение с ром – в репетиции, а свободното – в обмисляне на съчетания, разхождане на въображението, порцийки полезни разговори за здравето и призванието и в грижа за животните. Две години бяха наистина много време, през което човек с големи амбиции, куфарче с пари – наследство от баща му, и умения да убеждава, можеше да постигне много неща, включително да удвои вложението си и да се сдобие с популярност. Но от две години всички чакаха тази седмица и утрото на "Големия Ден"…

"Мансио" притежаваше две неща, които липсваха у другите сгради – палитра от цветове и голямо платнище. Защото беше цирк! "Мансио" бе предаден в ръцете на Виктор, когато бе само на петнадесет години. Момчето произлизаше от род циркови артисти и носеше ослепителната усмивка на дядо си, който я използваше, за да докаже, че от "Колелото на смъртта" е напълно възможно да се излезе без капка страх и пот. Предимствата на баща му бяха здравите ръце, върху които се приземяваше след въздушно салто и гъвкавостта им, която му помагаше да плъзга едър сапунен балон по гърба си, без да го спука. Виктор бе наследил от него ловките си ръце. Когато се роди, дядо му бе вече към края на кариерата си. Умората често го налягаше и нито поглеждаше към Колелото, нито имаше сили да измисли нов трик. От него Виктор помнеше само историите, разказани на коляно и ром – за Виктор малка чашка, а за дядо – останалото количество в патрончето. Случките оживяваха пред детските очи, които само чакаха някоя история, за да замечтаят. Във въздуха се появяваха танцуващи лебеди и балерини, подът се превръщаше в морско царство, където се срещаха хора амфибии, чуваше се музика и гърмеж на фойерверки, съживяваха се митове. Циркът вълнуваше сърцето на Виктор и това не оставаше незабелязано от семейството му.

Неговият баща се чувстваше длъжен да продължи делото на дядото на Виктор. Дори още повече след смъртта му. Ала явно цирковият талант се предаваше през поколение. Бащата на Виктор не изпитваше радост след изпълненията си. Не се чувстваше удовлетворен от работата и хилядите погледи, изумени от чудесата. Заливаше го облекчение, щом всичко свършеше, лампите угасваха и тишината обгръщаше цирка. Виктор забелязваше това. Знаеше за дълга, който баща му бе поел и ролята на добър син, която играеше години наред. Защото той никога не представи участниците с ентусиазъм, никога не подскочи с финес, не се зарадва на краткия си летеж във въздуха по време на кълбото и на аплодисментите, които идваха предимно от запленената детска аудитория.
Затова, когато навърши петнадесет години, бащата на момчето реши да прехвърли "Мансио" и цялата отговорност по него върху крехките му плещи. И Виктор прие, защото годините нямаха значение, когато работиш с чудеса.

А циркът изглеждаше чудесно. Сини и жълти цветове се редуваха върху шапитòто, извиваха се по кръглата му форма, а върхът докосваше небето, без да го рани. Щом "Мансио" пристигнеше в някой голям град и се стовареше върху просторна тревна площ, все се намираха по едно – две деца, които забравяха разговорите и шегите, колелата и близалките си и ококорваха очи срещу високата шатра. Скриваха се между циментови блокове или храсти, за да изчакат окончателното спускане на плата, който служеше за врата. Гледката си заслужаваше.

През пролуката всичко беше светлина. Топла светлина, която приласкаваше децата и те изчакваха нощта да залее града, подобно неволно съборена мастилница, и се приближаваха още повече до шареното шапитò. Пред изумените им погледи се разкриваше издължен таван, окичен със светлини, и обширна арена, покрита с въжета и каучукови топки. В дъното беше гардеробната, в която пайетите, част от всеки костюм, отразяваха бялата светлина и превръщаха стаята в нощно небе със звезди. Понякога се чуваше музика, а друг път се разкриваха масивните тонколони, прожекторите и триизмерните ефекти, които създаваха машините. Хора сновяха наоколо, но всичко, което можеше да се запечата в едно детско съзнание, бяха маските. Красивите маски с пера за скулите и брокат около очите. После децата се прибираха вкъщи и разказваха на родителите си за видяното, но дори и липсата на насрещен интерес не унищожаваше вярата им в магията.

Още щом пое "Мансио", Виктор реши, че сам ще сформира циркова трупа. Но това никак не беше лесна задача, защото "Мансио" се движеше от град на град, застоявайки се само за няколко дни. Малцина бяха тези, които искаха да бъдат номади, изпълняващи номера срещу заплащане. До навършване на пълнолетие Виктор обикаляше близките градове, заедно с баща си, и търсеше синовете и дъщерите на цирковите артисти, които работеха с неговия татко. Успя да убеди трима от тях да се включат в новосъздадената му трупа, но се нуждаеше от още хора. Години по-късно той и малкият му състав се отправиха на пътешествие, за да съберат още желаещи за компанията и след дълги пътувания и много изгорен бензин, трупата бе готова. Виктор събра на едно място танцьори, акробати, виртуози на огненото шоу, мимове, ездачи и всякакви разнородни таланти. Смяташе да превърне това място в най-великия цирк на света.

Съдбата не беше особено благосклонна към Виктор и приятелите му. Налагаше се да шофират дълги часове, докато се преместят от един град в друг. Следяха и двете странични огледала, защото цирковият инвентар можеше да се изсипе от всяка страна. Отделяха часове, за да разтоварят необходимото, да го сглобят и да намерят нещо за хапване. А след това обсъждаха представлението и репетираха, без значение дали беше ден или нощ. Циркът на колела бе на последно място в класацията за работни места, осигуряващи добро заплащане. Ако изобщо влизаше в класацията. Беше трудно за всеки от трупата, най-вече защото оставяше сърцето си на арената. Позволяваше на публиката да откъсне парченце и да го вземе със себе си. За спомен. От най-великия цирк на света. Само че публика нямаше. Или поне не такава, каквато си представяше момчето с големи амбиции. Присъствието на публика от пет души в "Мансио" също беше постижение и мотивация за компанията. Ала дотолкова, доколкото да издържат до "Големия Ден". Денят, в който щяха да се прославят или щяха да се откажат завинаги.

Трупата на "Мансио" пристигна в града в петък, сглоби цирка за два дни, така че ѝ оставаше седмица до окончателното решение за бъдещето на подвижната сграда.

― Върви да разлепиш афишите – обърна се Виктор към цирковия фокусник и му подаде сноп гланцирана хартия. Ниското момче го пое, усмихна се, повдигна черния си цилиндър, колкото да освободи нежна, синя пеперуда, и се отправи към изхода.

В понеделник Виктор трябваше да обсъди съчетанията с всички, за да започнат незабавни репетиции и последващо изчистване на номерата. След като помоли да се разпространят афишите, той се запъти към едно от ефирните цветя на трупата – Тенера. Момичето, което играеше с въздуха, омагьосваше го, флиртуваше с него и сриваше законите на гравитацията. Момичето, което притежаваше неземна красота, отреждаща му място във висините. Момичето, което не изпитваше страх от падане, гребеше с пълни шепи от мечтите си, издигаше ги нагоре и ги сбъдваше с лекота.

Щом я видя да упражнява съчетанието си, Виктор изтупа фрака, оправи косата си и се отправи към нея. Обичайно, Тенера летеше. Спускаше се нагоре и надолу плавно, създавайки вълни и плувайки в тях. Увиваше лентите, висящи от тавана, около тялото си, провираше се през тях и ги използваше за равновесие.

― Подхвърлих ти няколко идеи и ти ги превърна в спектакъл, така ли? – подвикна той, почти говорейки на тавана. Тенера се плъзна по хлъзгавия плат и се озова при него – дребничка, със зачервени страни и кокетна усмивка.

― Реших, че мога и сама да съчиня номера си от разговорите, които проведохме. Дадохте ми добри насоки и мисля, че се получава добре – отговори момичето, усмихна се, а къдриците на косата ѝ се размърдаха закачливо.

Тенера бе най-малката по възраст в групата. За възпитанието ѝ говореха много неща, но предимно това, че се обръщаше към Виктор, използвайки учтива форма, въпреки че той ѝ бе казал многократно, че не е нужно да общува с него на "Вие". Гордееше се с нея, защото за момиче в ранна възраст, с тъмна кожа и буйна, къдрава коса бе истинско изпитание да се противопостави на всички, на думите и жестовете им и да продължи да прави това, което обича.

― Добре тогава – каза Виктор, скръстил ръце зад гърба си. – Ще мина пак в края на деня, за да ми покажеш – намигна той така, както правеха бащите – окуражително и топло.

― До довечера тогава – усмихна се Тенера и отново полетя нагоре.

Виктор се зае с инструкциите към дресьора на животни. Той бе съсредоточен върху тигъра, държеше въжето, образувало хлабава примка около врата на хищника. Разхождаше го в кръг по арената, а факлите около нея се запалваха успоредно със стъпките на животното и изгасваха, щом то отминеше. Мъжът въртеше края на въжето над главата си, ала фокусът му бе насочен към тигъра. Имаше дълга, черна коса, стигаща до кръста му, която използваше в много от номерата си. Беше гол до кръста и всички знаеха защо винаги изнасяше представленията си, отказвайки костюм. Работеше с хищник и огън – две неща, които останалите съвсем съзнателно описваха като опасни и не задаваха никакви въпроси на дресьора по отношение на облеклото. Виктор привлече вниманието му и мъжът пусна въжето. Протегна ръка, за да докосне меката глава на тигъра, накара го да легне и изчака. Виктор не успя да прикрие усмивката си – съчетание между детска усмивка на изненада и бащинска усмивка на гордост. Двамата обсъдиха коронния номер. През "Големия Ден" всички номера трябваше да бъдат коронни.

― Днес свършихме добра работа, особняци! – каза Виктор въодушевено в края на деня, когато цялата трупа се настани около импровизирана маса с малки чашки ром пред себе си. – Мисля, че успях да поговоря с всеки относно изпълнението му. Нали така? – повдигна вежда закачливо. – Пропуснах ли някого?

― Да, Търк – обади се момиче със сплетена на плитки коса. Смеховете на цялата трупа се смесиха в едно и се издигнаха като забавно облаче над тях. – Той се интересува на кого да хвърли подковата си, за да имаме късмет този път – момичето се обърна към Търк, който стоеше зад него с намусено лице. Отново се засмя, а компанията го последва. Търк ядосано прокара ръка през плитките му, които подскочиха и се спуснаха по лицето на момичето. То продължи да се смее, а Търк продължи да го гледа кисело, със скръстени ръце.

Кора беше шегаджийката в групата. Още от самото начало бе спечелила сърцата на останалите с неповторимото си чувство за хумор и острата самоирония. Освен че се шегуваше най-добре, когато се справяше с проблемите в живота си, Кора заемаше важна позиция в цирка – режисьор на представления. Тя се появи по-късно в групата, съчинявайки различни истории, които се играеха под шапитòто, а герои бяха всички циркови артисти. Сама бе измислила великата любовна история, поне за мащабите на "Мансио", за художника, който рисувал с цветовете на сърцето си. Влюбил се в красива жена, която го лишила от сърдечната палитра, ала той продължил да я обича. Кора бе прекарала две безсънни нощи, за да облече в думи живота на ням мъж, който решил да сложи край на живота си, но открил призванието си като мим в цирка. Момичето правеше повече от това да представя образи и случки – плод на въображението му. Пишеше и режисираше по начин, който позволяваше на малки и големи да вземат нещо за себе си от видяното – поука, която да повтарят в умовете си, цел, която да преследват, магия, която да държат много близо до сърцата си.

Търк – мишената на нейните шеги – бе цирковият талисман. Костюмът на кон прилягаше на височината и телосложението му. Платът, от който бяха направени главата и тялото, беше кафяв и пухкав. Златиста лентичка украсяваше горната част, а звънчето, закачено на нея, се разлюляваше и звънеше при резки движения, каквито бяха предвидени в изпълнението на Търк. Ръцете и краката му бяха увити в черен, кадифен плат и завършваха с подкови в долната част. Търк поставяше началото на изпълненията, повдигаше и спускаше завесите на цирка. Ала преди срещата си с публика извършваше ритуал, който сам бе измислил – даваше една от подковите си на избран от него участник за късмет през цялата вечер. Виктор бе чувал многократно детски гласове, които викаха към Търк, чудейки се защо е само с три подкови, но после се успокояваха и някак започваше да им харесва различното, което бе част както от образа на талисмана, така и от облика на "Мансио".

Във вторник Виктор се зае с поредното практикуване на номера си. Усамоти се в една от караваните, закачени една за друга, съпътстващи цирка, и спусна щорите на малките прозорчета. Тъмнината бе одеялото, което Виктор използваше – разгъваше го така, че да покрие всяко светло ъгълче, внимателно се настаняваше върху него и поднасяше магията в най-чистия ѝ вид. В караваната той извади поставката си, загреба шепа смлени въглища, които положи върху нея, и запали огън. Открехна едно от прозорчетата, светна малките лампички, закачени за работната му маса, и се зае с търсенето на подходящите метални плочки. Виктор ги съхраняваше в кутии, подредени прилежно една до друга, близо до масичката. Това бяха дебели пластини от метал, върху които бяха изрязани прецизно фигури на момчета, момичета, балони, животни, феи, цилиндри, часовникови кули, влакове и всякакви елементи, с които Виктор разказваше истории, също както Кора. Разликата бе, че тя си служеше с думи и движения, а при него разказваше димът, който придобиваше форма над металните пластини.

― Не мога да реша дали да включа превъртането в номера си – каза жонгльорът, когато трупата излезе в предвидената обедна почивка. – Виктор мисли, че ще се справя, вярва в мен, но това е нещо ново, не знам дали ще успея да се справя до "Големия Ден" – въздъхна той, играейки с една от кожените си топки.

― Довери се на Виктор, познава те по-добре дори и от самия теб – успокои го Тенера. – От дълго време ти повтаряме, че трябва да повярваш в себе си. Учиш се бързо, ще се справиш – усмихна се и сложи глава на рамото му. Жонгльорът ѝ подаде топка и също се усмихна.

― А на теб какво ти е? – попита Кора и кимна към жена, която дъвчеше сандвича си прекалено бавно и усърдно опитваше да държи очите си отворени.

― Изобщо не спах тази нощ. Трябваше да довърша костюмите – отвърна жената. – Проклетите пайети още шарят в очите ми.

― Наистина ли? – опули се Търк с конската глава в ръцете си. – Виж, Кора – обърна се той към момичето, което отхапваше късче захарна дъвка. – Поне за един човек си красива – трупата се засмя, а Кора взе конската глава и я сложи върху неговата.

― Така е по-добре… - каза тя. – Някой има ли представа къде е Виктор?

― В караваната. Упражнява се – отговори Тенера. – Знаете ли, наистина ми се иска този път да успеем. Не сме спирали да измисляме все по-нови и по-сложни номера. Дори не сме ходили на почивка заедно! Желанието ми е да бъдем оценени. Само това.

Настъпи мълчание. Чуваха се нервни звуци – пукане на пръсти, въздишки, потропване с крак, разтриване на кожата. Тенера изказа гласно това, което се въртеше в умовете на всички – жаждата за оценка, за постигане на целта и сблъсъкът с неудовлетворението, с проваления опит. Представителите на цирка изчезваха в триковете си. Сливаха се с тях. Свиваха се докато приемеха формата на топка и лента, огън и дим. Предаваха се в ръцете на публиката и се нуждаеха от помощ, за да продължат да съществуват.

В четвъртък Виктор се съсредоточи върху изпълнението на Мус – момчето с кокилите. Изправената стойка, контролът върху краката и гредите под тях, артистичното излъчване, вниманието към височината – компонентите бяха от значение за правилното осъществяване на номера. Музикалното оформление и ефектите също бяха преговорени. Участниците притежаваха собствена музика, която отговаряше напълно на изпълнението и настроението, което пораждаше. Ефектите допълваха обстановката, размиваха реалността, така че пред погледите на деца и възрастни да останат само цирковият артист и неговият трик. Виктор говори и с фотографа, който запечатваше най-интересните и вълнуващи преживявания и на публиката, и на участниците. Разгледаха подробно възможните ъгли за снимане, фокусното разстояние на обективите и светлината, която навлизаше в снимачното поле. От две години Виктор прилагаше една и съща практика. Започваше с разискването на големи идеи и стигаше до миниатюрните детайли. Дали беше перфекционист в работата си? Определено. Но никой нямаше право да съди човек, който използваше подадената ръка от баща си – парите, които бе отделил за сина си – за да превърне в действителност това, за което винаги е живял.

Събота бе денят, който Виктор отдели за слово и цялостна репетиция на всичко планирано. Приготви масата за закуска, нареди чаши, сипа горещ чай в тях и повика приятелите си.

― Особняци, изказвам поздравленията си към вас!

Той плесна с ръце и от движението висящите триъгълници на фрака му се размърдаха. Бе в добро настроение, както винаги. Косата му беше гелосана, а лицето – избръснато. Виктор избра названието "особняци" още при събирането на трупата. Група от хора достатъчно странни, та да тръгнат с него без знания за посоката или крайната дестинация и достатъчно смели, за да преследват мечтите си и да се посветят на единственото нещо, което осмисля живота им.

― Познавам ви от две години, ала тази седмица видях повече мотивация и любов от когато и да е било. Работихте здраво, почти не допускахте грешки и през цялото време мислехте само за аплодисментите и бъдещото развитие на "Мансио". Не се предадохте, когато усложних съчетанията ви – Виктор погледна жонгльора, а той тупна гърдите си и се усмихна. – Когато бяхте изправени лице в лице с опасността – дресьорът сведе глава и затвори очи. – Когато нямахте право на сън и почивка – жената, която пришиваше последна дантела към костюмите, го слушаше доволна и щастлива. – Налагаше се да се сработите бързо, да разберете слабите места на другия, за да го подобрите със своите силни – Кора бутна Търк по рамото и се усмихна. – Излизахте с усмивка на арената, но никой не знаеше за синините и охлузванията ви – Тенера потърка ръката си, на която лилаво петно бе започнало да избледнява. – За тежките травми, възстановяването и страха вътре във вас, който потушавахте, за да се върнете обратно – ездачът свали кожената си шапка и прокара пръст по обшивката ѝ. – Гордея се с вас! Каквото и да се случи утре, подхождайте към всичко в живота си по този начин – със сила, със смелост. С обич, която разрушава стените, които сте изградили около вас. И с воля, която надхвърля собствените ви граници. Моля да закусите и да се отправим към последната репетиция на "Мансио". Надявам се само за тази седмица. Заповядайте!

Виктор протегна ръце, посочвайки масата, отрупана с плодове, кроасани, кафе, чай и малки пликчета със сладки неща. Трупата стана на крака и ръкопляска дълго време. Някои прегърнаха Виктор, други се здрависаха с него, потупаха го по гърба и му казаха, че е "най-добрият приятел, който някой може да има". След близо час масата бе оставена в самота, защото започна репетицията преди "Големия Ден".

Търк свали подкова и я хвърли към Кора. Намигна ѝ и сложи конската глава. Препусна по арената и разпери ръцете си към празните седалки. Движеше се ту напред, ту назад, правеше стойка на ръце и клатеше гривата си. Сините очи на изрисуваната глава гледаха към местата за публиката, представяха си, че там възрастни се наслаждават, деца стоят изправени върху седалките, махат с ръце и крещят, сочат с пръсти и се смеят. Очертаните зъби на коня отвръщаха на усмивките и приветстваха гостите. Златистата лента блестеше под осветлението и сякаш тя самата му придаваше цвят. Светлините се завъртяха и обсипаха вътрешността на цирка с малки златисти точици. Музиката, която осигуряваше тропота на Търк, заглъхна и звукът от звънчето му се разнесе по въздуха – мина под червените седалки, пъхна се между блестящите точици, рикошира във върха на шатрата и се приземи до предметното си тяло. Търк приключи изпълнението си в центъра на арената със звуци на цвилене и въртеливи движения на предните крайници. Завесата се спусна със загадъчна музика, която бързо отшумя.

Отвън циркът привличаше. Музиката се чуваше, нотите запушваха ушите на децата, а мелодията ги хващаше за ръка и ги водеше към шапитòто. Оцветеното платнище се извисяваше над блоковете и къщите, над птичките в гнездата и разширените зеници на уличните животни. Знамето на върха се вееше като току-що освободено от лапите на врага. Флагчетата над входа се полюшваха от лекия вятър, въжетата опъваха платнището и го държаха здраво към земята. Носеше се аромат на пушек, изкуствена тъкан, шарени бои и естествена кожа. Сенките около платнената врата ту се отдалечаваха от светлината, ту я поглъщаха. "Мансио" можеше да разкрие тайните от кутията на Пандора, бе потомък на магията на Худини и приютяваше хора с нечовешка сила и издръжливост. "Мансио" не бе просто цирк, а арена на емоции. За минути няколко рошави, детски глави бяха запълнили пространството при входа така, че участниците не виждаха нито парченце от външната среда. Виктор забеляза интереса им и кимна на мъжа, който събираше входните такси. Някои от децата заплатиха веднага и се настаниха на първия ред. Други се разбягаха и след време се върнаха, хванали майчинска и бащинска ръка. Напливът към цирка не остана незабелязан от останалите жители на града. За кратко време "Мансио" се изпълни с любопитни хора, очакващи представленията.

Тенера чу шума, който вдигаха повече момчетата от публиката и строгия тон на родителите им. Обърна се към Виктор с объркано изражение, но той я успокои и направи знак да продължи с изпълнението си. Тенера вдиша дълбоко въздух, изпусна го рязко и се разкри зад завесите, мятайки с ръце на събралата се публика. От тавана бяха спуснати светлолилави ленти, които очакваха нежните докосвания на момичето. Разнесе се лирична музика и Тенера пое нагоре, набирайки се с ръце, движейки краката си по невидими стъпала. Зад нея бавно се въртяха лилави клемàтиси, допираха венчелистчетата си и разпръскваха лилав блясък. Тенера се увиваше около лентите, правеше въздушен шпагат, спускаше се с главата надолу, а краката ѝ формираха перфектни спирали с лентата. Когато момичето достигна средата на провесения от тавана плат, отново пое въздух, засили се и полетя, разперило ръце. За миг публиката утихна. Ако се обърнеше, Тенера можеше да види зяпналите усти на децата и очакването в очите на възрастните. Зрителите проследиха плавното ѝ движение във въздуха, докато не улови отсрещната лента и не се спусна надолу с присъщата ѝ грация. Поклони се и помаха с ръка, а жестовете ѝ бяха последвани от бурни аплодисменти. Чуваше името си от всички посоки и беше щастлива.
Завесите се спуснаха и се вдигнаха отново за изпълнението на ездача. Облечен като герой от американски уестърн, той представи коня, а след това и себе си. Пляскането беше равномерно, в тон с музиката, а за фон отговорниците за ефектите бяха избрали пустиня, която се сменяше с ранчо, в зависимост от съчетанията на ездача. Той сложи шапката върху главата на коня си и откриха представлението с бавен алюр в кръг. Ездачът се премяташе, докосваше земята и отскачаше във въздуха, местеше се наляво и надясно, а накрая укроти коня си и застана на една ръка върху седлото му. Приключи номера с въздушно кълбо и се приземи на арената. Прегърнал коня, усмихвайки се, ездачът бе доволен. Припомни си колко трудно подчиняваше животното и колко тренировки бяха нужни, за да усъвършенства бързината си. След него Мус потропваше с кокилите си, слагаше ръце на ушите си, за да предизвика още и още аплодисменти, накланяше се напред, към първите редове, а после се връщаше назад, балансирайки върху кокилите. Поставяше една от дървените греди в специална поставка и боравеше умело с другата. Държеше десния си крак здраво стъпил върху гредата, а левия рееше във въздуха. Повече от всичко Мус обичаше височината. Обичаше я още повече, когато успяваше да види невидимите мисли, надвиснали над хорските глави – облачета, побиращи в себе си смели мечти и безпрекословна вяра в чудеса.
На арената излезе Виктор. Отправи ръка към публиката и използва ослепителната си усмивка. Носеше черен фрак, който покриваше риза и тиранти. Виктор представи огнената си процедура пред публиката. Докато огънят се разгаряше, нареди шест метални плочки отпред. Включи лампичките на работната си маса, а хора от екипа подбраха подходяща музика. Огънят гореше, а димът се стелеше около него. Виктор взе плочките и заразказва историята си. Изрязаните образи минаваха един по един през дима и се задържаха за кратко във въздуха. Виктор движеше гъвкавите си ръце, разменяйки плочките, пазейки фигурите дим. Описваше историята за двете деца, които се гонели, пред тях изникнал цирк и те влезли вътре. В миг димните фигури на момиче и момче се сляха с фигурата на цирка. Момичето избягало, ала момчето останало вътре. След години те се срещнали в цирка, но не могли да се познаят. Димните фигури се раздалечиха и изчезнаха на арената. Момичето се молило на звезда в небето да срещне своя приятел. Един ден свалило звездата и я взело със себе си. Тя паснала на звездовидния белег на момчето и така приятелите се намерили. Виктор свали ръкавиците си, угаси огъня и се поклони. Извика на сцената Кора, хвана ръката ѝ и последва втори поклон. Бе истински джентълмен, който отдаваше заслуженото на своята талантлива писателка. Публиката ръкопляскаше, възрастните клатеха глави развълнувано, а децата викаха и махаха с ръце.

Завесите разкриха обръч, спуснат от върха на шапитòто. Дресьорът представи тигъра и себе си. Разходи животното по цялата арена, докато всяка факла излъчи огън. Отправи се към обръча, върза косата си и направи въздушен шпагат, висейки само на нея. Направи знак на тигъра и той мина през обръча няколко пъти. В края на изпълнението си дресьорът се смееше и плачеше. Костваше му много усилия, за да изпълни съчетанието си блестящо и се справи. Огнените изпълнения завършиха с гълтача на огън и неговия специален номер – "драконов дъх".
Фокусникът изуми присъстващите с таланта си, клоунът ги разсмя с номерата си, жонгльорът поигра с кожените си топки, справи се успешно с превъртането и заплени публиката, а мимът показа колко е важно човек да се вглежда в малките неща, които го заобикалят.

Костюмите на участниците заслепяваха с красотата си. Цветните пайети бяха здраво пришити на местата си, наметалата се развяваха свободно и падаха тежко върху раменете, пера се забелязваха върху маските, върху вратовете и гърбовете, излъсканите черни обувки потропваха и отразяваха светлини и детски усмивки. Фотографът редеше снимка след снимка, отразяващи радост от човешкото присъствие, споделеност на щастието и енергията, любов към изкуството и желание любовта да разцъфне в сърцата на присъстващите.

Търк излезе за финално галопиране, а звукът от звънчето му се смеси с мелодията на акордеониста. Когато и последното свиване на акордеона издаде звук, като по сигнал, участниците се спуснаха на сцената щастливи и трогнати. Махаха с ръце, поздравяваха публиката, изпращаха ѝ целувки. Носеха гордостта и надеждата със себе си, сърцата им бяха отворени и очакваха подкрепа. Виктор видя как от публиката излезе нисък и пълен мъж, плешив, с фрак като неговия, но два размера по-голям. Мъжът се придвижи до сцената и помоли за микрофон. Виктор направи знак и един от участниците зад кулисите го поднесе.

― Добър вечер на всички! – обърна се той към заетите места. – Дойдох да гледам, по задължение. Щях да пропусна този великолепен спектакъл, ако един сополанко не ме беше хванал за ръкава и довел тук. Изключително благодарен съм на този господин и трупата му за преживяванията, които ми подариха, и за това, че ми върнаха вярата в магията. Чистата магия, която може да излъчи изкуството. Която може да се отключи само с грижи и любов към него. Искам да инвестирам във вас и "Мансио" – обърна се той към Виктор. – Бихте ли желали да работим заедно?

Виктор ококори очи от щастие. "Да", изкрещя той, "Да, разбира се". Викове и подскоци се чуваха и виждаха от групата. Заваляха конфети. Виктор се здрависа с новия си приятел, а публиката ликуваше заедно с тях.

Афишите за утрешното представление стояха залепени върху стълбовете и закачени по дърветата. Но репетицията отнемаше цялата красота на "Големия Ден". Публиката не бе свидетел само на упражняването на съчетания, а и на поддържането на обичта, свободния дух, възкресението на странностите и талантите, появата на шанса и отдаването на всичко ценно и значимо на него, величието на изкуството.

Виктор не знаеше много за живота. Нито пък някой от трупата. Но научиха ценен урок – съдбата винаги подарява чаканото в точния момент.

А този момент беше днес…
 

Първо място

Желязко Михайлов, 16 г., гр. Генерал Тошево

"Любимият ден на съдбата"

Когато утре вече стане днес
и времето почука на вратата,
със страх в гласа отвръщаш "Хайде, влез!" -
изпратено е, мислиш, от съдбата.

Но този път не носи ти беда
и тонът му не е хаплив и строг.
То тук е, за да подаде ръка,
разказвайки ти нов за теб урок.

Че няма нужда ти да чакаш слънце
и сетне да започнеш да твориш.
Щом в този миг се чувстваш още зрънце,
не е ли време веч да процъфтиш?

Сега! Щом жар копнее за зефир,
да пламне буен огън и от нея!
Сега! Да викнеш с тона на пастир:
"Готов съм "утре" днес да избледнее"

И колчем пламък лумне из душата,
да гониш всеки връх непокорим.
Без страх ще чуваш как до теб съдбата
прошепва "Този ден ми е любим!"

Когато утре вече стане днес
и времето напусне твоя свят,
с усмивка на лицето ще речеш:
"И хиляди беди не ще ме спрат".
 

Второ място

Асена Христова, 18 г., гр. Благоевград

"Полет"

Когато утре стане днес,
ще ни докосне полъх на тъга.
Ще полетим назад с копнеж
към миналите времена.

Към трепети наивни,
към спомени лудешки.
Към чувствата невинни,
към подвизи и грешки.

Към смелите мечти
да бъдем преуспели
и в утрешните дни
да бъдем все по-смели.

Но ето, че на прага
са утрешните дни.
Отвътре се протяга
гласче:"Къде си ти?

Къде е смелостта ти-
геройската ти сила?
Къде е радостта ти,
усмивката ти мила?

Забрави ли мечтите,
пламтящите искри?
Загуби ли следите
към утрешните дни?"

И полетът приключва.
Завръщаме се в "днес".
Но вътре в нас мъждука
нечутият копнеж...
 

Трето място

Мария Стефанова, 17 г., гр. Благоевград

"Когато утре стане днес"

Когато утре стане днес,
и тревогите, и страховете ежедневието
ми присвоят, и бъдещото с взлом нахлуе,
аз знам, че ти ще бъдеш там.

Твърде дълго помещавах страховете си от утре
в топлото и меко днес, но ето
времето жестоко крачи подир мен и
часовника смени, и превъртя напред.

Ала вместо древния и вечен страх,
и студената каменна ласка на непознатото и неясно битие,
любов сърцето в миг успя да порази,
и кураж за утре нейде спотаи.

Клатушкащият се кораб на несигурния бъдещ капитан
бе пълен с екипаж страдалци,
клетници все от някогашно утре върнали се победени.
Надяваха се на просто милосърдие от следващия капитан,
ала корабът век разнебитен, видял и мъка и война,
и живота и смъртта, и обещание свято и предателство юдейско,
едва крепеше се сред водите на времето.

Като пленник на тоз морски съд
и аз се чувствах твърде дълго, истории и притчи,
все несигурна ме пращаха  отвъд хоризонта да бродя дни други,
дни напред, и все едно и също виждах,
и все повтаряше се книгата с отминали събития.

Но ето, непознат пристигаш ти,
и нещо ново и различно носиш ми в зори,
и лицето ми на път да изгори от допира ти, освежаващ и чист.
Приближил се смъртоносно, наклонил глава,
нашепвайки в захлас:  "Надеждата гори, пламнала блести за теб и мен,
и всички изстрадали души."

Така пробуди старото чудовище
в душата ми на име Вяра,
и младост вдъхна ѝ, за нови поразии.
Застанала пред портите на бъднината,
в прегръдките ти топли смелост придобих,
Да, ти, непознати верен спътнико,
който ме научи как да се изправя здрава и непоклатима,
когато утре стане днес.

Ще се поуча от делата си сега,
а утре озарена от щастливата звезда,
в шлифовани диаманти ще ги превърна аз, сама.
За мен ти се не плаши,
колкото и бързо да ме навести непознатото за всички ни,
съвета твой не ще загърбя,
и от безпокойство в хармония мен, и всички ще превърна.

И всеки ден ще го живея
подобно на една година,
защото кратък е живота,
а голяма и протяжна е мисията човешка.
Боязливостта си ще захвърля отвъд рида
ВЕДНАГА,
и Утре ще посрещна като възможност благодатна.

Любопитството човешко загриза цялото ми същество,
не ще отлагам в перспектива да се потопя.
Дали ще е бяла, или черна,
Райска, или пълен ад
зависи единствено от мен, от нас.

Пък, ако съдбата ми е като цвете да пребъда,
обречено да увехне, нека променя я, и огън избера.
Да горя, както надеждата за утрешния ден,
и вярата за нещо ново,
пък дори да значи като Феникс да загина
и никога повече от пепел да се надигна.
Вярвам в туй утро бледо и красиво,
което ти едничък сам успя да ми покажеш.
И светлината твоя ме заслепи,
та очите ти да зърна не можах, уви.

Но, когато утре стане днес
ще се срещнем двама с теб
и света, какъвто Вапцаров нявга се надявал,
отърсен от отровната си, стара плесен ще ни приюти,
и страха ни ще пропъди, той завинаги.
Когато утре стане днес,
знам, че нищо няма да ме спре,
нито минало жестоко,
ни спомени горчиви от това
да бъда повече, от колкото преди.