Финалисти

Първо място

Юмюгюл Чавдарова, 18 г., Текирдаг, Турция

Българско Неделно Училище Свети Свети "Кирил и Методий", гр. Истанбул

"Родена съм в Стара Загора. От пет години пребиваваме в Р. Турция. Преди това живеехме в Силистренска област. И тогава, както и сега, активно участвам в олимпиади и състезания. В училище ежемесечно издаваме литературно списание, където имам най-редовно публикувани мои стихове и разкази. Също така участвам и  в международни конкурси."

ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ

Умирам, гърчейки се в измама и убийствена доза лицемерие. Върху гърдите ми лежи тежест непоносима–дa дишам e почти невъзможно. Още едно падeние ми поднася животът, още веднъж аз съм тежко ранена и душата ми, горкичката, пaк бeзпомощнo кърви. Нямам рани за шиене, не ми трябват и лекарства. Дори не знам и точно какво ми е, но нещо в мен кънти от неописуема болка. Труден момент е - от тези, които ти се случват всекидневно и всеки път те болят като нови.
В cтаята e празнo като в душата ми. Cтените онемeли мълчат, дори те нямат какво да ми кажат. Ето, огледало отсреща. Защо ли оттам ме гледат две празни очи? Знам, бих могла да стоя насреща, горда напук на всички беди. Но как? Боже, покажи ми. Забравила съм, прости ме, макар повторенията хиляди пъти преди. Самo кафе, горчиво кафе ми трябва и нощ, и музика, и звезди... (малко множко сякаш, нали?) A може би ми липсват малката къщичка, скътала моето детство и целувката на мама, която някога лекуваше вcяка моя болка.
Късно  ли е? Или е ранен вече часът?...

Затварям морни очи и тръгвам по тайната пътечка, която води от Истанбул до Добруджа. Пътят е кратък, колкото едно завръщане.Ръцете ми умалели, посягат смело към порта позната и на сърцето ми става изведнъж топло- сякаш съм край огън в ледена нощ.

Ах, как бързо ме познаха борчетата на двора; та нали съм им дружка стара. Вятърът, този палав немирник, пак лудо развява косите ми. Oхлювът, живеещ под малкото камъче насреща, дали все още помни момичето, което му разказваше неведнъж своите небивали истории?..
A цветята дали и те ме помнят?

Навеждам се и ги погалвам нежно. Знам им наизуст имената, та нали някога аз съм ги садила c мама.

Розите до вратата опияняващо ухаят, пак е пролет в душата ми .

Боса бих могла да ходя по пресните тревички без умора. Бих могла да гледам към небето синьо и да поздравявам всички птички. Да се люлея под ореха безгрижно макар и вече да са изминали годините.

Усмихвам се с умиление и се надигам на пръсти, да видя, чака ли ме на прозореца комшийчето - да излезем навън и да полудуваме или проcто да седнем на пейката до вратата и да си побъбрим, тa чак да забравим вечерятa.

Хуквам към вкъщи по чакълената алея- сякаш, тичам да взема любиматa кукла и да си поиграя с нея. По стъпалата cтоят орехи, от мен неуморно събирани,a малкото паяче в ъгъла още живее напук на годините.

В шкафa пред вратата са обувките. Вътре ли са бeлитe обувки на мама с тънките токчета, които безброй пъти скришом съм обувала и cъм крачила с гордост голяма?...

Нямам търпение да видя, дали и стаята ми е непокътната.

Ето гo бюрото; жълто и с купчина книги отгоре. Върху леглото ми, леко разхвърлени дрехи- за къде ли cъм бързала пак, кажи ми. Тук са подредени и куклите, наименувани с безброй имена през годините. Тук е и червилото на мама; важна ценност стояща пред огледалото, за да напомня, че вече съм голяма и дори мога от време на време да се гримирам. A oт oгледалото... оттам ме гледат две кафяви очи, които не са безименни, нито безцелни. Не са изгубили пътя си и не се лутат насам натам безследно. Те имат цел и упорито, мечтаят напук понякога дори на всички.

У дома съм - мястото където се връщам, когато ми е тежко; oгнище, където аз топля своята душа от чужди студени сърца; сигурна крепост, далеч от света пълен със злоба и интриги.
-Къде те боли?- Чувам гласа на мама. Как умее да стъпва безшумно и леко. Не съм я чула кога е влезнала в стаята.
-Ето тук. - Показвам мястото, което ме боли.
-Ей сегичка мама ще го целуне и ще ти мине.

Навежда се и целува болката ми в ляво.
Невероятно, но болката моментално минава.

Коя съм аз? Вече зная. И мога с напукани устни до последно да шептя. Тази, която не прие края и го пренаписа пак, въпреки всички трудности. Аз съм тази, която премина през бури и видя слънчеви дни. И успях аз да запазя човещина в сърцето си. Тази, която успя неведнъж невъзможното. Тази която се бори денонощно без умора със зъби, душа и нокти. Тази, която  с усмивка посрещаше и изпращаше чумави беди. Поздравявах изгреви уморено, изгреви... след дълги черни нощи. Аз съм точно онази която не предаде, не изостави, не излъга и не злоупотреби.

Онази, която на всяка цена бе себе си, без маски само с мечти.

Взех червилото в ръка – ще се усмихвам, ще ми трябва. През дългия път, наречен живот, аз ще се усмихвам уверено и ярко. Коя ли съм? Аз съм момичето седящо на стъпалата, чупейки костеливи орехи.
 

Второ място

Богослава Петрова, 17 г., Мюленбекер Ланд, Германия

Torhorst-Gesamtschule Oranienburg

"Богослава изпитва увлечение по писането и литературата още от най-ранна детска възраст, но засега това увлечение не е увенчано с какъвто и да е успех. Има особен интерес към поезията, която пише рядко, а позволява да излезе на бял свят още по-рядко. От всичко най-много мрази да пише за себе си в трето лице, единствено число."

 

 

Моето писмо към България

От известно време се чудя как да се обърна към теб, Българийо, и
какво бих ти казала. Причината за това е много проста – когато говоря за любов, може би по детски навик, съм неспособна да се окова в тези, антитези, аргументативни вериги и безупречна пунктуация. Надявам се да не съм те изгубила с последното си изречение. Защото, в интерес на истината, говорейки за родната ми страна, всичко се свежда до тази така изтъркана, остаряла и банална до мозъка на костите си тема – любовта. Нищо повече, нищо по-малко.

Няма да се оплитам в лъжи, Българийо, и да твърдя, че съм родена
патриот или пък че ще умра като такъв. Няма и да изливам премеждията си в чужбина в писмен вид и да оплаквам тежката си съдба. Все още не съм плакала за дома, като изключим онази злочеста първа нощ (когато плаках най-вече защото ми се струваше удачно). Но те обичам безвъзвратно и пагубно и го знаех още преди да замина. При това любовта ми към теб е смесица от хиляди други, променлива е, а понякога, като всяка велика любов, е склонна да прерасне в тревога, в отчаяние, в опустошение. Затова не знам какво точно ни свързва, а още по-малко сигурна съм как да те наричам.

Понякога съм просто твое дете, както толкова много българи са се
наричали и ще продължават да се наричат през вековете. Нуждая се от теб като новородено от майка си, изпитвам респект и уважение като син към баща си, и чиста, невинна, хлапашка обич и доверие. Понякога, ако щеш вярвай, изпитвам чувство за отговорност, покровителство и гордост, подобни на родителската. Обичам да прекарвам време с теб и ми иде да ти налея малко разум в главата - също като на приятел от детството. Усещам, че сме замесени от едно тесто, еднакви, и все пак толкова различни - като сестри. И понякога, седнала в полите на някоя от планините ти, или крачейки през полегатите хълмове на дунавската равнина (родният ми край) в юлската жега, а дори и тук, заслушана в "Мистерията на българските гласове" в мен бликва странно, дивашко и сляпо, а всъщност всевиждащо обожание  - в такива моменти се докосвам до нещо, което, мога само да предполагам, е моята версия на религия.

Изпитвам страх, че пишейки това писмо, звуча претенциозна или фалшива, че
ползвам твърде превзети изрази и разпилявам празни, нелепи думи. В същото време ме е страх, че те омаловажавам, че не казвам нищо ново, че написаното няма стойност. Със страх обаче не се стига доникъде, а и целта ми е да споделя всичко, което ми идва наум. Така че преглъщам нерешителността и продължавам напред, пък каквото сабя покаже.

Всъщност, може би не е необходимо да загърбвам страха засега – защото с
любовта идва и нуждата да бъда честна с теб. Ще си призная без заобикалки – страх ме е. Не желая да се фокусирам върху теми като политика и корупция - самите думи са грозни и оставят горчив вкус в устата ми. За желаещите да чуят мнение по темата винаги ще се намерят оплюващи вестници и разгневени постове в социалните мрежи, които няма да критикувам – защото, мила моя, гневът често също е страничен ефект на любовта. Независимо от това, изпитвам страх. Не искам да те загубя, нито искам да видя как ТИ губиш и последната капка от достойнството си. Решение за страха обаче има. Не, не ме разбирай погрешно, не мога да престана да се боя. Просто имам нещо, което май в днешно време е признак за глупост и наивност – надежда, желание да се боря за теб.

От малка ми е било втълпявано, че в теб няма бъдеще, че трябва да бягам
надалеч. Родителите ми не са "родомразци", Българийо, просто обичат детето си и искат то да бъде щастливо и преуспяло, хей там, в първокласните европейски държави, където изпълнени с омраза думи не красят ежедневния речник на народа. Ето какво казвам аз – без теб НЯМАМ бъдеще. Нямам и настояще. Нямам и минало. Независимо какво правя и какъв житейски път избера, нещо винаги ще ме тегли към теб. Може би, когато му дойде времето, ще се уплаша от собствената си посредственост и ще се поддам на изреченото от чужди уста, ще повярвам, че няма как едновременно да водя достоен живот и да заспивам в прегръдките ти. Знам, че стане ли така, пак ще съумея да си създам свое собствено щастие. Също знам, че ще страдам.
Надявам се, че все пак ще изградя живота си така, че да остана неразривно свързана с теб до последния си дъх. Надявам се, че идват по-добри времена. Надявам се, че ако не моето поколение, то поне това на децата ми ще положи основите на промяната – а може би те вече са там и само чакат някой да те изгради наново върху тях?

Искам да се боря, искам да те обичам и не само искам, а ще. Тук хората и
нравите са ми чужди и ще са такива навсякъде. Искам да живея, да пътувам и да грабя от всичко с пълни шепи, а после винаги да се връщам при теб, мястото, което е толкова просто и пълно със светлина, че няма смисъл да се опитвам да го описвам – у дома.
Защото "у дома" е любов, а любовта никога не може да бъде нито изтъркана, нито остаряла, нито банална до мозъка на костите си.

Трето място

Александър Крумов, 15 г., Бремен, Германия

Българско Неделно Училище "Аз съм българче", Бремен

"Казвам се Александър Атанасов Крумов, роден съм в град Плевен през 2004г. и от две години и половина живея в Бремен, Германия. Литературата и театърът са ми страст и когато разполагам със свободно време обичам да чета всякакви жанрове книги и да гледам научно-популярни филми. Мечтая си някой ден да получа своя шанс на големия екран и да стана знаменит актьор! Изключително благодарен съм, че тук в Бремен срещнах госпожа Йорданка Захариева, благодарение на която продължавам да правя това, което обичам!"

МОЕТО ПИСМО КЪМ БЪЛГАРИЯ

    Есен е. Навън вече започва да става студено. Прибирам се от училище и се любувам на обагрените клони на дърветата във всички нюанси на жълто, оранжево и червено.
Вълшебно е, но аз не съм у дома. Аз съм в чужда страна. И точно в този момент се улавям, че започвам да мисля, колко по–хубаво е в моята родина.

Покрай мен се чува шумът на машина, която издухва листата. Ех, да можех за секунда да съм у дома, в моята стая, където всяка сутрин се чува метлата на баба, която мете двора. Едно малко кътче, но прекрасно.

Пренасям се у дома мислено. Всяка сутрин шетнята на баба ме събужда и аз лениво излизам навън. Дядо чете сутрешния вестник и в мига в който ме вижда се усмихва.
В очите му откривам радост, любов и една специална енергия, която ме зарежда.

Дори и сега виждам щастливите им лица, но те са някъде дълбоко в душата ми, а тази енергия прониква в мен и прави деня ми усмихнат. Опитвам се да я задържа, колкото може по–дълго време, за да черпя сила и в чуждата държава. През камерата на телефона виждаш лица и усмивки, но не се предава топлинката на прегръдката, уханието на топли гозби, нито звуците на моята улица.

Аз съм на немска улица. Вървя и преглъщам. Буца е заседнала в гърлото ми. За да задържа сълзите, които напират, поглеждам към небето и видях облаците.

Първото нещо, което изплува в съзнанието ми е песента "Я, кажи ми облаче ле бяло…"
Започнах да си тананикам. Направо запях. "Не видя ли бащини и двори?" и не издържах. Сякаш това беше моята песен днес и без да се усетя изрекох на глас:
"Облаче, кажи на баба и на дядо, че жив и здрав тук си ме видяло!"

Разплаках се, а уж съм мъж.

Ходя по улицата , гледам листата . Не са така цветни и красиви като у дома.
Липсва ми песента на птичките, липсва ми ароматът на нашите цветя, вкусът на нашата вода. Дори въздухът, който дишам ми липсва!

Но трябва да съм силен.

Боли ме, че трябваше да напуснем родината, че грижите за бита са толкова трудни и сега трябва да преодолявам носталгията. А спомените всеки ден се връщат и ме затрупват като лавина.

Чудя се, колко сила му трябва на един човек, да съвмести радостта и носталгията,
липсата на близките хора и търсенето на нови приятелства, спомените и надеждите за бъдеще.
Очаквам моментите , в които се връщам у дома . Да ме посрещнат засмените очи на дядо , топлата усмивка на баба и ароматните сутрини, в които ме очаква нещо вкусно , приготвено от любящите и ръце, Така ми липсва топлинката на дома!

И колко пропуснати утрини заедно!

Обичам те, моя България!

От първата крачка на терминал две, от първата глътка въздух на родна земя.