Финалисти

Първо място

Ралица Шайкова, 18г. от гр. Благоевград

"Преди четири години се преместих от малкия провинциален Петрич в малко по-просторния Благоевград. Промяната на обстановката ме накара да искам да пробвам нови и различни неща. Така, подкрепена от учителката ми по литература, се явих на първата ми олимпиада по литература. Бях класирана на областния кръг, където получих отлична оценка. На следващата година взех участие в националния конкурс "За хляба наш" и заех второ място на финалното класиране. Десети клас започнах да се занимавам с философия и успях да премина областния кръг и да се явя на националния в град Кърджали. Следващата година отново се надпреварвах с философия, но не успях да се класирам за националния гръг. В момента се подготвям за предстоящите ми кандидатстудентските изпити в УАСГ."

"Моето писмо към България"

Денят е петък, месецът – ноември, годината – 2018. Думите една по една се търкулват измежду хаоса в мислите, надолу по пръстите, разливайки се върху белия лист, организирайки изречения, а изреченията - текст. Там, вплетени, надеждите и терзнията  на един бъдещ пълноправен гражданин на републиката задават въпроси. Въпроси, чиито отговори едва ли някога ще бъдат върнати. Писмото получател няма...

  На листа, под ударите на клавиатурата, младо момиче пише. Пише ли, пише. Що толкова има да каже? Ненавършило осемнадесет пита и обвинява онези, от горе, за решенията им. Трак, трак. "Имам ли бъдеще тук?". Трак, трак. "Дайте ми една причина да не замина!". Пак - думите получател нямат.
В квартирата жълтата светлина от лампата гали стените. Радиаторът, под тихото монотонно бучене, топли малката стая. Минава полунощ. Защо не спи? Става. В кухнята ври чай. Нова чаша. Връща се. Продължава. Трак, трак.
"Скъпа, Родино...". Изтрива.
"Уважаеми годподин Министър-председател...". Пак трие.
Оставя обръщението, започва с изложението. За какво да пише по-напред - за образователната система, за здравеопазването или за предстоящите избори? Спира се. Поема си въздух. Въздиша. Затваря очи. "Давай!" - прошепва Съвестта. Трак, трак, трак. "По случай нашумелите протести..." започва. Факти и въпроси се преплитат в добре аргументиран текст. Иска да знае какво се случва. Не се бои да ги попита. Не се срамува да ги назовава с истински имена, не се смущава да търси сметка за грешните дела. Тя е Офелия, нейният Хамлет - властващите. За беда зад завесата е спаведливостта. Един размах. Всичко свършва. Край езерото луд шепот се разнася. Немезида бива призована. Отмъщение се готви. Vae victis!
Трак. Трак. Продължава.
" Ще се промени ли ...". Чакай. Поправка. "Кога ще се промени...". Тишина. Клавиатурата мълчи. Смисъл да пише няма. Никой няма да чуе. Всички са слепи. Всички са глухи. Правдата осакатява грешниците. Ала това е без значение. Тя трябва да каже, трябва да опише, инак сърцето ще рухне. Глътка чай. Всички познати се борят за различно бъдеще. А тя пише. Единствено това може да прави - да седи в малката стая, да реди слова. Безсилието на непълнолетния гражданин. Съвременната Кало. Писмо от емоции. Малцина ще разберат.
Трак, трак.
Предсказва съдбата на народа – пак ще въстанат. Лай и Йокаста се опитаха да предотвратят едно пророчество. Умряха. Тирезий дава своите напътсвия. Високопоставените търсят Одисеевата помощ, за да спрат митичния звяр, ръмжащ на жълтите павета. Лампата присветва. Първи петли пропяват. Още пише. Ярък спомен изниква в съзнанието ѝ. Протест на улицата, стотина излезли да скандират, подминават спрелите. Груби и ритмичи удари върху някой тъпан, неспирен лай, десетина трибагреника – това бе цялото шествие. Часове по-късно те бяха достатъчни, за да я накарат, да настръхне от вълнение. Сълзи в очите. Отпива от изстиналия чай. Набира скорост.
Трак, трак.
Листът свършва. Остава само подпис, дата, град. Писмото е готово. Получател все още няма. Чуди се. "Дондуков" 2 ? "Дондуков " 1 ? Къде да го прати? Тогава нещо я сети. Объркал се щурец свирва. Еврика! Защо едно? Нека са хиляда!
Трак, трак, трак. Нов лист. Клавиатурата е малтретирана. Още думи бликват. Писмото не е до Бългрия. Писмото е да съживи България.
Точка. Край. "Изпрати до всички.".

Второ място

Кристина Кирова, 18 г. от гр. Бургас

"Интересувам се от кинематография и заемам позицията на член от младежкото жури на София филм фест на брега. Доброволка съм в читалище "Хамалогика". Имам три първи и една трета награда от конкурси по творческо писане. Занимавам се и с рисуване и понастоящем започвам да се занимавам с музика."

 

 

 

 

 

"Моето писмо към България"

Надя пищеше измежду слънчогледите. Плодните мухи се стрелкаха в очите и, в ноздрите на чипия и нос, навираха се в гърлото и ушите и. Няколко се бяха заплели в черната и рошава коса, почнала да посивява леко, въпреки младостта и. Тя падна върху изсушената земя и вече не виждаше нищо освен стъбла и няколко дребни дини, скрити между тях. Това селско поле беше изстрадало, в опитите си да осинови култура, която да оцелее и да даде плод. Всичко умираше тук и оставяше само нещо малко за спомен, като доказателство за опит. Земята беднееше и губеше децата си. Колкото и пъти Надя да беше крала от дините със замисъла да ги изяде сама при манастирчето на Св. Георги, те винаги се оказваха бели отвътре. Надя нямаше търпение и смучеше соковете им, които си бяха като вода, недочакала да се обогати със сладостта на късното лято. Баба и беше дала да куса веднъж сладкото и от динени кори и тя желаеше силно да усети този вкус отново. Не си спомняше кога за последен път и бяха поднасяли зрял и сочен плод. Нейната майчица, изтерзана от непослушанието и я лишаваше от тях, за да я свести и накаже, за да я спаси от греха. Рано се отказа тя от нея, защото волята беше по-трудният и избор от раздялата и прокудата.

Надя се изправи, цялата в пръст, и започна да тича. Не знаеше къде да се скрие от непрестанното жужене на мухите. В тая част на селото имаше една единствена улица, на която бяха подредени едно до друго гробището, обработваното поле и лудницата, на където се запъти и тя, за да изяде следобедната си закуска. Тая уличка бе досущ линията на живота и и тя тичаше със страх по нея. В тоя час на деня Надя вече не се надяваше. Знаеше, че всичко е като вчера. Облагите ще са за утрешните – и  узрелите дини и сладкия крем.

Ах, този плодов крем винаги и се струваше безвкусен и тя огорчена почваше да плаче. Дори в блаженството на 4 часа следобяд, когато повечето жени от лудницата ядяха тихо десерта си, тя чуваше с езика си, че кремът и въздиша жално с нея.

Надя често беше гола, защото така се чувстваше нова. Тя се раждаше сутрин със светли очи и умираше вечер. Космите и настръхваха при всеки полъх и капка, но тя тичаше гола, за да промени света.

Вечер беше крехка. Кожата и беше насинена, преди още да падне. Ронеше сълзи, преди да я заболи. Оплакваше неродения Петко.

Зимата примираше от студ в своя култ на голотата. Когато откопчееше първото копче на елека си я хващаха и я завързваха за стола, пред купичката с крем, за да го гледа, но да не може да го опита. Как да знае тя, дали днес не е със захар?

В първите години от живота си тя придружаваше баба си Миче до съседното  по-голямо село. Носеха пощата там, за да я извозят с автобуси до града. Искаше и се и сега да мине по него, а клоните и тръните да дращят кожата и. Искаше да прати на майка си няколко думи, които чу от жуженето на мухите. На хартиената кесия от вчерашния хляб написа криво своето писмо.

Сутринта отиде до оградата на тая тъжна сграда,която огласяваше околността с плач. Закачи елечето и зимната си роклята там, дето беше простряно прането от вчера. Снегът го бе прегърнал и заледил. Надя закрачи боса по снега, а пръстите на краката и се пронизваха от ледена болка. Между зачервените си длани стискаше писмото си. Тези 5 километра пред нея насълзиха очите и. По мокрия сняг закапа кръвта на женствеността и. Закапа като тази на закланото коледното прасе, което бе щастливо че го хранеха обилно преди празника.

След като подмина манастирчето, Надя започна да шепти с топлия си дъх, излизаш на пресекулки:

"Аз съм винена мушица,
ям прогнилото ти плодово месо,
пипалца във него впивам,
за да търся семе за разплод.
Ядката е надълбоко,
нужен ми е цял живот,
недостигат малкото ми сили,
недостига целия ми род."

По езика и пробяга тръпка и лек вкус на захаросана динена кора. Нейните думи нямаше да достигнат майка и. Слънчогледите нямаше никога да разцъфнат до край. Нейната утроба нямаше да даде живот на дете,на което да обещае малко захар. Мухите нямаше да оглозгат докрай прогнилия вонящ плод, преди да умрат. Тя нямаше да продължи нататък, но и нямаше да се върне. Ще падне ли семката на плода в някоя необработвана до сега земя, за да роди сладост?

Трето място

Калин Абрашев, 15 г. от гр. Чепеларе

"Интересувам се от български традиции и обичаи (кукерство), имам няколко участия в други конкурси: стигнах до финал в конкурс "Стъпала на знанията", първа награда за кукерска маска от конкурс "Обичам моята родина", участник в конкурс по математика "Таралеж и кенгуру", обичам да чета, рисувам, да пиша"

 

 

 

 

"Моето писмо към България"

Здравей, моя мила Българийо!

Напоследък често разговарям с теб. Чакай, чакай, недей свъсва вежди! Няма този път да говорим дали ти си в Европа, дали аз съм европеец. Спокойно, дори няма да те питам, защо толкова намаляха децата в Чепеларе. И на мен не ми се мисли върху репортажите на Мартин Карбовски. Излишно е да обсъждаме защо днес Валери Симеонов подаде оставка. Казваш, че това е голата истина. Да, истина, ама защо ни е тази пуста истина? Тъжно ми е, боли ме, объркано ми е.

Аз съм само петнадесетгодишен. Вярвам. Мечтая. Не искам да крия, но никога не съм бил гневен на живота или на хората, с изключение на някои учители, когато ме вдигнат на дъската, без да съм готов! Ти сама си ми повтаряла: "По-скъпо, по-нужно място от родината няма". Вече наизуст знам думите на Иван Вазов: "О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно". Ти ме научи да обичам моята планина, да дишам свободно с пълни гърди, да се радвам на зелените тучни ливади, да гледам гордо, както гордо се извисяват гигантските ели.

Спомняш ли си, преди три години, ти ми показа снимката на безжизненото телце на дете, удавено и изхвърлено от вълните на морето – една от жертвите бежанци. От тогава се чудя, защо хората не оценят, че живеят в мирна страна, защо не се радват, че могат всяко лято в своята си планина да шетат на спокойствие, да берат боровинки, да вдишват миризма на коприва и прецъфтели треви? Защо клатиш глава, защо виждам сълзи в очите ти? Защото хората оценяват нещо, когато го загубят. Как да се радват на мириса на смола, щом никога не са вдишвали барут?

Наситило се е човешкото око, безчувствено остава дори пред протегнатата ръка за помощ. Ох, не ме карай да ти обяснявам, че много хора в моя град едва свързват двата края. Но аз имам вяра, ти си ми повтаряла да бъда като реката, без страх от мътния порой на ежедневието, без страх от стихиите.

Питаш ли ме дали съм забравил за Златния век? Как ще забравя? И Златният век, и Симеон, дори Орфей, Патриарх Евтимий, Васил Левски… Да продължавам ли? А, ти, нали не забравяш всичко онова, което сме си говорили за Васил Дечев. Той е нашата най-голяма гордост, емблема на град Чепеларе. Съжалявам, че все още не съм прочел книгите на Христо Стоичков и Димитър Бербатов, но ще го направя в най-скоро време. Искаш да ти разкажа за книгата на Константин Глушков "Кръстовата планина", за енергийните места, върху които са построени църкви и параклиси в нашия район. Знаеш ли, за мен всеки метър е енергиен, привлича ме, като с невидими нишки ме държи здраво стъпил на моята родна земя. Изпитвам нужда да пазя, да браня, да се грижа за земята и хората по простата причина, че ги чувствам свои. Не знам дали това е достатъчно да бъда щастлив. Но аз съм щастлив – вдигам очи и виждам усмивките на моите родители, на моите приятели и душата ми се изпълва с надежда…

Пак, нещо искаш да ме поучаваш – моля те, вярвай и ти, че е възможно всеки всекиго да обича. Аз искам да вярвам! Вече вярвам!

Искам да ти кажа, че в нашата ливада има едни мънички, жълти цветчета с тънички стъбълца. Как не се прекършват от вятъра? Тичам след силен дъжд да видя там ли са – да там са! Държи ги родната земя.

Затова вярвам! Докато стъпваме на родна земя, ще сме изправени и силни. Хайде, ще продължим да мечтаем следващия път!

Поощрителна награда на журито

Светислав Тодоров, 16 г. от гр. София

"Имам няколко награди от различни конкурси – "Веселин Ханчев", "Стоян Михайловски", "Морето", "Климатът се променя, променят ли се хората?", "Белоцветните вишни" и други."

 

 

"Моето писмо към България"

Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебника по физика. Утре съм на олимпиада. Родителите ми отдавна спят. С едно ухо слушам телевизора и през слуха ми преминават новините. 141 години от освобождението на София. Градът, който всъщост никога не спи. Навън дочувам хлопването на врата на такси. Някой се връща, асансьорът скърца, а после отново става тихо.

Обичам физиката и химията. Майка отвреме навреме ме пита дали съм решил какво да кандидатствам. Аз още не знам. Само в едно съм сигурен – искам да остана тук.  Да наблюдавам как градът се променя. Как напролет всички липи нацъфтяват и по цели нощи плува в ароматните облаци на бледите цветчета. Да се събираме с приятелите и да се разхождаме из Южния парк. Имаме любимо място край една рекичка – в нея са кацнали няколко дървета и всичко е невероятно красиво. Да караме колелата си по алеята на бул. Цар Борис ІІІ. Да се събираме на рождени дни и по състезания. Да бъдем общност.

Сутрин да чувам съскането на колелата на петицата, тръгвайки към центъра на града. Когато се се събуждам рано, да виждам как едно по едно светнат отрещните прозорчета и градът ококорва очите си.

Малко са столиците по света, където може да избягаш от шума в прохладната зеленина на някой парк. Или да се шляеш из музеите в центъра. Помня как в една нощ на музеите успяхме с мама да обходим огромна част о тях. И се зарекох после да ги посетя един по един.

Тук се чувствам свободен. И обичан. Мога да ида на гости на баба. И ако моята страна не е толкова богата, тя е поне хиляди пъти по-красива от други. Защото това е моята България. Част от която представлявам и самият аз.

Искам да я погаля като ръката на беловласа старица и да й къжа – Тук съм. Тук съм и ще остана тук. Защото въздухът, който дишам, ми дава сили. Сезоните, които се сменят, пълнят очите и сърцето ми с красота – пищната зеленина, цветните градини, есенните ясени, чиито листа кървят и поруменяват гората, снегът, който сега вали и утре ще се стопи, но до утре ще е красив и непокътнат, огрян от уличната лампа, а в близката градинка се смее малко нескопосан снежен човек със стара тенджера на главата вместо шапка. Там доскоро е звучал детски смях и нечии зачервени бузки са огрявали сърцата на минувачите. И всеки от тях, колкото и забързан да е бил, е спирал да погали малките детски главички.

И аз съм част от това цяло. Прашинка, може би, но тази прашинка има своето място, което е само нейно. Защото тя носи гена на онзи българин, преплавал Дунава и дал живота си за нейното освобождаване. На гения, чиито няколко поетични реда са написани със златни букви в Сорбоната. И са повод да се гордея. Независимо от потока черни новини, с които ни заливат, мои връстници иприятели печелят световни състезания и доказват, че ние можем.

Затова, ако трябва да напиша писмо до моята родина, мога да кажа само едно.

- Тук съм, майчице, прегърни ме, обичам те.