Финалисти

Първо място

Виктория Тодорова Филипова, 16 години, гр. Варна

"Още от малка се интересувам от литература. Когато бях в пети клас в миналото си училище “НГХНИ К. Преславски“ гр. Варна, имах публикувано стихотворение в годишния алманах на гимназията. Това ме ентусиазира и започнах малко по малко да пиша. Влюбих се в думите. Езиците много ми се отдаваха-с интерес изучавах български, руски, английски, японски, а сега и немски. Участвах в състезания по творческо писане на английски език, грамотите от които ще приложа в снимки. Взимах участие във всички олимпиади по български и литература. На матурата по български език и литература за прием след седми клас имах шестица. Тази година кандидатствах по проект “1000 стипендии“ с дълго философско есе и минах на второ класиране, но за жалост при устното интервю ми бяха зададени абсурдни и несвързани с темата въпроси(от рода на:„Как се казва кучето на А. Шопенхауер“), на които нямаше как да отговоря. Съжалявам, че не кандидатствах с литература, но просто есето, което сътворих, не беше толкова художествен текст, колкото есе, загатващо важни житейски въпроси. Не съжалявам, че отпаднах, защото нито аз, нито изпитващите имаха забележка по есето ми и знам, че проблемът не беше в него.
Не съм спирала да пиша. Това ме разтоварва и интригува. Смея да кажа, че понякога аз изпитвам таланта си ,а не той мен. Обичам да ползвам метафори и хумор, за да се изразявам. Възнамерявам да продължа да пиша, защото ми доставя голямо удоволствие да си играя с думите."

"Изпитание ли е талантът?"
Есе

Ако всичко в живота можеше да се усвои и усъвършенства, без да се полагат особени усилия, то нямаше да съществува необходимостта от думата „талант”, защото нямаше да има някой, който да не е. Но за жалост по пътя на живота има толкова много улици, определени само за хора с конкретни способности, че присъствието на такава дума в речника на земното, е строго наложително.
Талантът, по своята същност, е този скъпоценен камък, заложен в човека още при раждането му, който го прави различен и специален. Уви, рядко се намират съкровища на повърхността-трябва първо да потърсим надълбоко в себе си, а ако и когато ги намерим, сами да ги обработим, преди да ги представим на останалите, защото всички ставаме големи бижутери, когато опре до оценка на качества.
Много хора считат, че талантът се явява „улеснение“ по пътя на успеха, но грешат. “Да ти се отдава“ не означава непременно, че можеш да стигнеш от „А“ до „Я“, отъпквайки само свои пътеки. Трябва да се учиш от другите и да оставиш талантът ти да ти помогне да упражниш наученото. В случая той не е учителят, а само този, който те изпитва. В началото е един товар, стоящ на плещите ти, но веднъж усъвършенстван, се превръща в хубави цветни криле. “Защо не бели“-ще питате-защото тогава всички таланти щяха да са еднакви, а ние знаем, че те бягат от еднообразието. Колко по-щастливи са тези, които могат да летят! Тук все някой ще ме прекъсне и ще каже, че любовта също дава крила. Вярно е, но нима искаш да летиш с такива, изплетени изцяло от чувства – най-прозрачният и най-призматичният от всички материали, които можеше да ползваш. Или смяташ, че с вяра ще се извисиш някъде там, където не ще летиш, а ще тъпчеш същата трева, която тъпчеш и тук на земята? Нима би предпочел бледо-цветни, бедни от към постоянство, твърде крехки и едва тлеещи като пламъка на топяща се свещ пред олтара, прозиращи като холограма и примигващи като екран, готови да изгаснат във всеки момент крила? Твое решение, но все някога ще ти се наложи да се приземиш и повярвай ми тогава ще ти се прииска да си опитвал сблъсъка със земята и преди и да си усвоил техниката.
Талантът е най-подходящият инструмент, но също и най-трудният за употреба, защото изисква собствени сили, с които да превърнеш всеки груб материал не само в криле, но и в лък и стрела. Да не забравяме, че и с крилете идва и летенето, което е процес, който не се усвоява ей така с „раз, два, три и хоп “.Има птици, които така и не виждат света от високо, както има и хора, които са колкото устати, толкова и крилати, но само на думи. Такива като тях все витаят в облаците, размахвайки своя гол талант без пера, докато самите те са пуснали корени в пясъчника на детската площадка на аматьорството, което само по себе си е талант, който не възпяват.
Талантът ти помага да изваеш и перата на своята стрела, за да може по време на полета тя да стигне мишената-в началото борейки се с насрещния вятър, а в последствие опитомявайки го, го превръща в свой спътник по пътя на напредъка. Когато имаш крила, мишена, лък и стрела, ще си готов да пронижеш успеха и да поемеш цялото его и слава, което ще изтече от него, както бонбони от пинята, и ще можеш да „литнеш“ свободно из вече „свои води “.Талантът ти помага да изстреляш стрелата, но ти сам избираш в коя посока ще я насочиш. Той опъва и тетивата на лъка, както опъва струната на живота. И точно когато мислиш, че всичко се изплъзва от ръцете ти, всъщност се полага началото на окончателния полет на стрелата ти-олицетворение на надежди, стремеж, желания и мечти.
Талантът те изпитва цял живот. Това не е изпит който можеш да вземеш  веднъж и от веднъж. Ще бъдеш изпитван в миналото, настоящето и бъдещето за минало, настояще и бъдеще. Явяваш се на житейски изпит, в който скалата за оценяване е изградена от професионални успехи и постижения. Без твоя талант отново ще трябва да си направиш лък със стрела, но няма да знаеш накъде да я насочиш. Затова талантът ти показва и мишената, в която трябва да се целиш, но докато го прави, бързо ще се превърне и в насрещния вятър от провали, неуспехи, укори, завист, неволи, отчаяние и безнадеждност, които ще веят право в сърцето ти и ще пречат на съзнанието ти да вижда. И наистина-кой вижда добре в буря? Нима всички не присвиваме очи, не ги крием с ръце и не си увиваме лицето с шал? И не е герой този, който стои в окото на бурята, съвсем леко облечен с идеали. Винаги следва продължение на бурната му история, в която той се прибира настинал от фантазиите си. Героите са тези, които намират средствата и материалите да изстрелят стрелата си в бурята на живота, да уцелят и най-важното – да се завърнат успешно.
И все пак, тези които откриват таланта си, решават да се възползват от възможността да преживеят един галантен полет, високо над еднообразието. Започват да изтъкават нишки от идеи, поставят си висша цел, правят скици и чертежи от успехи, събират материали от опит и се опитват да изваят по най-прецизния начин своя скъпоценен камък. Много често сънуват как летят, друг път смело се засилват към ръба и скачат, но падат бързо, защото „раз, два, три и хоп“ без планиране, не е тактика, която ще изпълни мисията, но ще помогне за финалния скок от ръба към величието. В други случаи са изпреварвани от чуждия напредък и от завист, взимат купчината пера, които са си били подготвили, и ги хвърлят нагоре към небето, за да паднат, правейки беден и неефективен опит да симулират  полет. Понякога даже се отказват да дялкат с „ ненаточен талант“ , недосещайки се, че само чрез действие може да се наостри и избират да са роби на монотонното ежедневие, примирявайки се с еднообразието.
Ето защо постоянството, надпреварата с времето, намирането и усвояването на дарбата ни, винаги са важен фактор, придружаващ пътя до успеха. Талантът ни изпълнява много роли и ако се учим от грешките си и не се отказваме, той ще бъде достатъчно търпелив да ни научи както и да летим, така и да се приземяваме успешно всеки път, защото всички сме хора и все някога ще се завърнем в гнездото си след дългия полет през изпитанията на живота.

Второ място

Ралица Атанасова Картунова, 16 години, гр. Варна

"Родена съм и живея в град Варна. Нямам досегашни публикации и участия в конкурси. Участвала съм в националния кръг по български език и литература през 2015г. В момента уча в първа езикова гимназия с усилено изучаване на немски език. Имам изявен интерес към хуманитаристика, биология и химия. Предпочитаната за четене от мен литература е криминални романи, световна класика, трилъри. Също така тренирам народни танци. Свободното си време обичам да прекарвам със семейството и приятелите си."

 

 

 

"Изпитание ли е талантът?"

Есе

Талант...Какво е да го имаш? Това не знам. Знам само, че и без него се живее. Но как - как се оттървава човек от усещането за посредственост, за нищожност, от чувството, че е нечие копие. А талантът - той ти дава същност, изпълва те, прави те единствен. Едва ли се чудите от къде знам. Очевидно - талантът не е дар за всеки. Ето къде влизам и аз в играта. Да изобразявам с думи друга действителност, да убеждавам, да възхищавам - това не умея, с четка и молив в ръка - истинско бедствие, за спорт не съм призвана, а да пея- щастливец е този, който не е чул моя глас. Целта ми не е да бъда скромна или съжалявана или пък да извлека незаслужено признание. Не. Чист реализъм. А колко съм права, нямате представа. Тук ще спра обаче. Ако си талантлив можеш да получиш главна роля в театъра на живота. Без талант си обречен на второстепенна роля. Ето къде е уловката - не е важна ролята, а как ще я изиграеш. Един статист, докопал се до поддържаща роля, се наема с разсъждения, далечни от неговата същност и житейски път. Опит за преодоляване, опит за подготовка, опит за доказване на себе си.
Талантът - това е просто бягство от посредствеността. Изпитанието - него едва ли бих го свързала с това понятие. Изпитанията са за всички. Желанието да се преборя с това есе например е изпитание. Липсват идеи, няма план. Но се боря и преодолявам. А един роден талант какво прави - пише за живота си, облича разсъжденията си в красноречиви думи и впечатлява с личността  и с историята си. Ето защо, пречупено през моята призма, талантът не изглежда като изпитание, а напротив - като доста сериозна помощ. Но не, талантът не е помощ, талантът не е даденост. Той е една простичка възможност. Да дойдеш на земята, да живееш сам за себе си и да намериш себе си, да намериш това, което е вътре в теб, да го обикнеш и да го извадиш наяве. Да го развиеш, да го предадеш на друг, да помогнеш, да оставиш ярка диря, да си благодарен, че си такъв, какъвто си, да докажеш на себе си и на всички други, че можеш, че искаш и че знаеш как. Талантът е стартов капитал. И тук важи правилото - по-добре е да го имаш, отколкото да го нямаш.
Разбира се в живота няма чисти понятия. Едновременно паралелно и антипаралелно, дяволски противоречащо си и все пак някак логично. Така върви всичко. Какво е твърдото убеждение, ако не е тесен кръгозор? Следва раздяла с лично повлияното впечатление. Талантът може да бъде и е изпитание.
Душа, характер, индивидуалност, ценност. Всичко поставено на карта. Талантът е съизмерим с усилията, които полагаш. Ако не работиш , за да се развиваш, ще изгубиш, ще се откажеш. Провал. Разковничето се крие в труда. Ето къде се намесва и притчата за тримата слуги - Бог раздал на трима роби по един талант. Единият роб го заровил в земята, другият го разменил, а третият го умножил. Бог като видял това наказал мързеливците и наградил третия слуга. Не да се скъпиш, а да развиваш. И гениален да си, осланяш ли се само на дадеността, мислиш ли си, че си целунат от Бога и че можеш да постигнеш всичко  без да си мръднеш пръста, значи си намерил  най-точната рецепта за неуспех. И то неуспех не в творчески план, а в чисто общочовешки и морален. Талантът е и изпитание на душата освен на възможностите. Няма противопоставяне между труд и талант. Тяхната симбиоза - ето я златната среда. Нима плодът не е двойно по-сладък, когато си се борил за него с пот и сълзи. Другата крайност - да се налага да оправдаваш огромните очаквания на хората. Всеки път да изискват от теб и невъзможното. Неглижиране на прескочените бариери. Очаквания и предубеденост - голямо бреме. Когато преодолееш това изпитание следва друго, по-опасно - изпитанието да си повярваш твърде много, да се чувстваш по-силен, по-важен, по-ярък. Самонадценяване. Като да ходиш по тънък лед - една грешна мисъл, една грешна стъпка, и пропадаш. Не си издържал на изпитанието. Точка.
Но това е само калната страна на монетата. Изпитанието може да приеме различен облик, да се разглежда в различни измерения. Да си бос, да си гладен и да твориш. Възвишение на душата. Силна картина. Тук за пример може да послужи глухият Бетовен или Ван Гог с ниската си самооценка и оскъдни доходи приживе. Губиш разсъдъка си по пътя към върха или пък си вече луд, вманиачен. Но си себе си, макар и не съвсем. Гениалността изисква жертви. Да приемеш предизвикателството, да понесеш унижението, да се изправиш срещу лешоядите, да приемеш същността си и да се бориш, да живееш, за да предадеш на другите това, което е дадено на теб, понякога без дори да го съзнаваш. Да бъдеш себе си. Това е повод, но не за гордост, а за възхищение. Истината е, че дори изпитанието предлага избор. Дългият трънлив или краткият безопасен път? Нож с две остриета- да бъдеш или не? Коя битка да изгубиш? Ето, в живота няма лесно. Верният път е този, по който те насочва чистотата на душата. И душата, и талантът са ни вдъхнати от Бога, който съществува под една или друга форма. Намери се и се следвай. За какво друго живеем?
Но да бъдеш неразбран - това е най-голямото изпитание. Опит за себедоказване, за предодоляване, опит за борба. Ярък, различен, далечен, непознат. Такъв е човекът с талант. А непознатото плаши. Завист. Злост. Хората правят избор - да сочат с пръст, да гледат с пренебрежение, да нападат. Издигат на пиедестал посредствеността си. Колко са щастливи, че не са като теб. Грешка. Провал за тях, успех за теб. Защото ти си намерил призванието си и го следваш. Защото се бориш. Защото си ти.
Истината е обаче, че нашият свят се нуждае от всякакви хора. И от талантливи, и от не чак толкова талантливи. От можещи и от опитващи. От следващи и от търсещи себе си. Талантливите оставят следа, а неталантливите - пример. Как да търсиш смисъла дори да не контрастираш на фона. Има само едно единствено условие - да издържиш на изпитанието.
Ролите, които ни се разпределят, не играят никаква роля. Но те трябва да бъдат  изиграни добре. Защото животът не е краят. Той е просто изпитание, със или без талант. Очакваният извод: талантът е за да бъде развиван, а изпитанията на живота- да бъдат преодолявани.

Трето място

Любомира Петкова Димитрова, 16 години, гр. Свищов

"Казвам се Любомира Димитрова, на 16 години от град Свищов. Винаги съм обичала да пиша, но едва преди година реших, че е време да споделя тази си страст с околните. Участвала съм в множество национални и международни конкурси за литературно творчество. Жанровете, в които се чувствам най-удобно, са есето и разказът. В творбите си често вмъквам фрагменти от преживяното и наблюдаваното като черти на характера у околните. За мен водеща в писането винаги е била и ще продължава да бъде емоцията, която се стремя чрез героите да предизвикам у читателя."

"Изпитание ли е талантът?"
(есе)

Изпитание ли е талантът? Е, как? Та талантът просто… тежи.
Ами, да. Талант - това са около… 26 килограма . И наистина, за някои хора той се измерва на литър, на кубик, на килограм злато от завоюваните медали, спечелените пари и почести. Това е талантът – материално изражение на нещо, с което просто си се родил. Как да е изпитание, като то ти е дадено… ей така? „А на мен ми върви ей така, без причина - /просто/ птица ми мина път…“, казва Стефан Цанев . И е прав. Талантът е същото като да ти „върви“. Късмет. Шанс едно на милион. Печелиш и това е. От теб не зависи нищо.
Най-страшното? За страничния наблюдател това е „действителността“. Той не вижда усилията, от които са изтъкани наградите. Нито собствените ти сълзи, размазали мастилото на надписаните с твоето име грамоти и сертификати. За себе си той и хората като него са прави – талантът е като подарък, който ти се дава веднъж и осветява, ощастливява живота ти завинаги. Как може един талант, който не изисква от теб да полагаш никакви усилия за развитието му, да бъде… изпитание?
Какво в действителност е талантът?
Талантът да пееш, да рисуваш, да изпъкваш сред другите. Талантът да се сливаш с тълпата, за да избегнеш онези, които ти подлагат крак. Талантът, с цел самосъхранение, да наденеш маската на безразличието. Но понякога с този… коварен „антибиотик“, който убива болезнения ефект на обидите… рискуваш постепенно да унищожиш онази частица добро у себе си, където се корени и дарбата ти. Защото талантът не струва нищо, ако в развитието му не са вложени душа и сърце. На него се дължи минимална част от прекрасните резултати, които човекът представя на света. Плодовете от човешката дейност - те са рожба на усилията на надарения, отгледана с цената на неговите безкрайни лишения.
Талантът е избор дали да го развиваш или не. „Веднъж направен, този избор трябва да бъде и наложен с цената на всичко. Личност срещу свят. Понякога личното време съвсем се разминава с историческото, понякога характер и епоха са в нерешим дисонанс и личността трябва да направи своя избор как да продължи напред - дали да се съобрази с времето, в което се е наложило да се роди, или да огъне времето според своята представа за правилно и грешно.“
Хората на изкуството, на науката, великите спортисти и общественици – те моделират времето, в което живеем. Те не просто притежават таланта да пеят, да рисуват, да свирят, да решават задачи. А го използват като трибуна, от която да влияят на случващото се около себе си, дори когато никой друг няма силата да го направи.
Талант е да виждаш болката на хората, да я съпреживяваш и да я облекчаваш. Талант е да бъдеш човек. Да помагаш на другите, на по-слабите, на онези, които затова, че са различни, са били отритнати, също като теб. А не да се възползваш от възможността този път ти да бъдеш мъчителя, защото си се уморил от ролята на жертва.
Това е талантът - в един момент да поставиш другите над себе си и да застанеш на тяхна страна, без значение, че така рискуваш отново да се превърнеш в обект на подигравки. Винаги ще си струва да те упрекват за нещо, което ти сам в сърцето си усещаш като правилно. Искаш да прекараш следобеда, репетирайки театралния си монолог пред огледалото? Намираш красота в диференциалните уравнения? Обичаш да си сред хората, понякога дори и без да общуваш с тях, а само за да ги анализираш, да обобщиш видяното в един-единствен образ и върху него да изградиш литературния си герой? Което и да избереш, което и да е валидно за теб, направи го. Прави го колкото искаш. Без значение кой ще ти каже, че е странно или че не бива.
„…Клеветят ме/и колкото повече клеветят - /толкова хората по/ме обичат:/- Птица /дано ти мине път!“
Талантът – това не е просто птица, която ти е „минала път“ по една щастлива случайност. А пътят, който извървяваш, докато се научиш как на сгънатия от собствените ти ръце оригами -жерав да вдъхнеш живот и сила да полети, да се издигне нагоре към небето. Да сгъваш отново и отново, жерав след жерав, докато съживените от теб разноцветни птички не изпълнят небето, за да полетиш заедно с тях към изпълнението на най-съкровената си мечта.
Напоследък е модерно да казваме, че мечтите не са “нашата чаша чай“, че нямаме мечти, а цели. Но нима непредвидимият живот може да бъде вкаран в определен дневен ред, в педантично подреден списък от цели? Нима нещата не се променят постоянно, нима една пропусната възможност няма да отвори друга?
Нима някой има стопроцентова сигурност, че всичките му желания ще се сбъднат? Да, има такива хора. Разчитат единствено на таланта си. Мислят си, че са напълно независими от света. Но не е така. Успехът на изключителните хора – той се дължи и на онези, които са били с тях през целия път. Талантът – това е силата да проумееш, че въпреки всичко винаги зависиш от другите. Както атомите и молекулите в материята. Свободният електрон никога не остава такъв задълго. И ако смяташ, че ти можеш да го направиш, много грешиш. Всички сме свързани и трябва да се грижим един за друг. Талантът – това е да не забравяш откъде си тръгнал. Да си готов да преминеш през всичките изпитания, които те очакват, не за да покажеш на онези, които са опитвали да те задържат долу, че можеш – а за да оправдаеш доверието на онези, които неуморно са ти вдъхвали увереност да полетиш. И точно когато си на върха, да спреш и да благодариш на всички тях – на близките, роднините и истинските си приятели, ако си успял да откриеш такива.
Това е най-голямото изпитание на таланта. Да намериш хора, които да те обичат не заради, а въпреки него – защото мнозина ще искат просто да се покатерят върху дарбата ти в опит да достигнат собствените си цели. Бори се за малцината, които не го правят. Сгъвай своите жерави заради тях. И не спирай след хилядната бройка – не спирай, не спирай, не спирай… Продължавай така – неуморно. За да сбъднеш не само собствените си мечти – а да вдъхнеш увереност и на другите, че си струва да го направят. Да преодолеят изпитанието, което талантът им може да постави пред тях. И да открият невероятната радост, която развитието му може да им донесе.

Поощрителна награда на журито

Фатме Хасан Мурад, 16 години, с. Крилатица, обл. Кърджали

"Казвам се Фатме Мурад, ученичка съм в IXа клас на СУ „Отец Паисий“,с. Кирково, обл. Кърджали. Началното и основното си образование съм завършила в същото училище. Обичам училището и с удоволствие ходя, ако не отсъствам по здравословни причини. Успехът от 1-ви до 8-ми клас е бил винаги отличен. Обичам да чета, а понякога и да пиша, но само за себе си. Участвала съм на олимпиади по български език и литература – училищен, общински и областен кръг и съм показвала много добри резултати."

"Изпитание ли е талантът?"
(есе)

Потъвал ли си някога в едни очи? Тръгвал ли си по път, който не знаеш къде води? Плувал ли си, докато се давиш? Мразил ли си, докато обичаш? Умирал ли си, докато дишаш? … Мислех, седнала на пода в стаята си. И потъвах, и вървях, и се давих, и мразих, и…… умирах. Затварям очи, болезнено прекарвам пръсти през косите си. Отпущам тежестта на главата си върху коленете и потъвам в своите спомени.
От моите петнадесет години живот – 13 прекарах между болниците и дома, закована неподвижно на апарата, или лежаща на болничното легло след поредната операция (а те са 8). Да, аз имам здравословни проблеми. Не крия, но и не парадирам с тях. Болката през тези години направи човека в мен търсещ. Аз и семейството ми вървяхме по път, за който не бяхме сигурни, че е правилен. Мразех апарата, количката и леглото в бялата болнична стая, но обичах живота, в който приятелите ми ходеха на училище, купонясваха, спортуваха. Исках да бъда като тях. В мигове, когато мислех, че умирах, аз търсех спасение. Намирах го в едни очи – очите на мама – дълбоки, нежни, силни, надеждни. Тя имаше таланта да ме измъква от дупката, да ме крепи, да ме кара да вярвам, че хубавото ще се случи. Каква е тази нейна способност да ме кара да вярвам в успеха безусловно! След такова потъване в очите на мама за мен беше по-лесно да контролирам болката, да преодолявам препятствията и да вярвам. Наскоро прочетох думи на великия Джон Ленън от „Бийтълс“: „Талантът е способността да вярваш в успеха“. Казах си: „Супер! Това означава, че аз имам талант, след като толкова много вярвам в моята борба с живота. Осъзнавам, че моята способност е подлагана, а може да би ще бъде и още провокирана с големи изпитания. Вече не ме е страх, защото знам, че съм избрала правилния път. Талантът ми е подложен на изпитание, но ще се справя.
Талантът е порив и устрем. Към съвършенството, дори към уникалното. Възхищавам се на Боян Петров, алпиниста с диабет, но с дарбата да покорява планински върхове. Смятам, че е покорил най-големия връх за себе си – да вижда света отгоре и да доказва, че няма изпитание, което да спре човешкия порив. А този порив, дали ще бъде в изкуството, в спорта, или в науката – все едно е.
Нали всичко е в името на живота. Убедена съм в едно: за да разберат хората, за да усетят твоя талант, трябва да оставиш сърцето си в това, което правиш, трябва да му вдъхнеш живот.
В моя родопски край се правят чешми, много чешми. Планината е богата с вода, а старите родопчани носят големи сърца и оставят щедро своята дарба в онова чучурче, в онази глътка живот – от която пият и птици, и животни, и хора. На майсторите родопчани не им трябват големи зали и много публика. Тяхната сцена е цялата планина, техните зрители са всички живи същества. Родопчаните знаят, че няма по-голям себап (благодеяние) от това – дарбата ти да е в името на другите. Всъщност талантът е за всички и принадлежи на хората. Нито годините, нито славата, колкото и големи изпитания да са, не могат да пропилеят таланта.
Имам нужда да задам въпроса: Мит ли е талантът? Отговарям: Реалност е, има го. Питам се: Изпитание ли е талантът? Категорично казвам: Изпитание е – за да го откриеш, за да го развиеш, за да го съхраниш и опазиш.
Аз не съм детето-чудо. Не съм в отбора по математика на СМГ – София. Не съм Крисия от Разград. Не съм и виртуоз на цигулката и пианото. Аз съм едно обикновено родопско момиче, израсло с песните на Орфей, но не знам дали мога да пея, защото не съм ходила на музикални школи. Не зная дали мога и да рисувам, защото не съм посещавала кръжоци. И какво като нямам таланта да пея, да смайвам хората със своите рисунки, да вдигам хората по стадионите. Аз имам своя обикновен, може би незабележим за много хора, но за мен – огромен талант -  да се боря, да не се отказвам, да съм устремена. Да, талантът може да е шанс, но е повече изпитание. Изпитание на волята, на контрола върху болката, на щедростта, на отдадеността на всяко нещо, с което се захващаш. Аз вече знам посоката на моя път, аз вече ще плувам. Аз вече ще дишам. Аз вече ще обичам с цялото си петнадесет годишно сърце.