Финалисти

Резултати от III-ти национален литературен конкурс

"И децата покоряват светове! Покажи, че можеш 2016"

Тема "Горе от върха светът е твърде малък!"

Първо място

Кристина Костова Кирова, 16 години

"Родена съм в Бургас и уча в немска езикова гимназия "Гьоте", живея за изкуствата и смятам, че те движват света. Намирам науките също за изключително красиви с точността и сложността им, но нещото което отличава изкуството повече от тях е, че то може да се интерпретира по–най различни начини и това е което обичам да правя най–много – да интерпретирам. С писане се занимавах от ранна детска възраст, редом с рисуване и танцуване. Беше прекрасно да творя нещо, което може да се изрази с думи, чувства и хъс едновременно. Сега уча немски, но той не ми е приоритет и още много трудно творя с малкия си набор от думи. Българският е изключително красив език за мен по незнайни причини. Обичам да взимам участие в извънкласни дейности свързани с тази сфера."

"Горе от върха светът е твърде малък"

  Чудя се дали това, което виждам, в реалност съществува, дали пропорции и цвят си съответстват с тези в ума ми и дали не виждам всичко по този начин заради размътения си поглед.  Дори и от върха не знам дали ще видя нещо ясно и поради това ще кажа какво се вижда тук, от сянката му. Наистина, сякаш мъгла се стели над всичко и не мога нищо да асимилирам, но аз се чувствам малка тук, независимо дали ме виждат малка там, отгоре. Мисля си, че дори и да се озова на някой връх няма да мога да го разбера, защото времето тук наистина се подигра на разсъдъка ми. Аз наистина не знам къде съм и къде е той.
  Живея в град с небостъргачи, но пак съм жител на приземния етаж. Все някой трябва да е тук, защото не всички могат да живеят най-отгоре. Да не забравяме, че, ако първият етаж не съществуваше, и другите нямаше да ги има. Нещата стоят така, защото някои искат да се издигнат, само за да видят другите отдолу. Други се нуждаят от основа, върху която да строят. Макар и да не виждам, аз знам, че и тези, живеещи на върха, имат твърда бетонна земя под краката си. Все пак и най - успешните се нуждаят от подкрепа, защото имат най-много да губят. Падане от там е смъртоносно.
  Кой заема първия етаж и на какво основание така се унижава? - Съвсем не е унижение. Понякога предпочитание, понякога липса на желание да се изнесе нагоре. Това за някои е много мъдро решение и смятат, че това е мястото, на което принадлежат.
  Какво толкова има да се предпочита пред това, да си като купол над всички останали, събиращ всичката слънчева светлина и недопускайки я никъде под него? - Един вид невидимост и необвързаност. Изходът е точно под носа ти и ти винаги можеш да избягаш. Жителите на апартамент „птичи поглед“ са обвързани с толкова неща, че трябва първо да преминат през тях, през всички стълби на този небостъргач, преди да търсят нещо ново, но пък мнозинството там е напълно доволно от това къде се намира.
  Така функционира всичко, но моя ум понякога се пита толкова неща. Какво ли би било?  Любопитството прави в редки случаи по–светли часовете за размишления, като съчинява в умът ми хубави сценарии. Колко е голям светът оттам?  Да се изкачим нагоре в небосвода. Аз често се замислям и мечтая, докато слушам Тангра да припяват за живот  в „една мансарда точно под звездите“, да видя всичко ясно.  Не ме интересуват толкова хората, колкото тези звезди, истинското богатство.  Струва ми се по–правилно, на върха да са тези, които се стремят да видят звездите големи, а не хората под тях малки. Понякога така се размечтавам, че в съня си истински проглеждам и мъглата рязко се отдръпва. Става ми съвършено ясно, че тук, под звездите, където властва чистото желание да видиш по–отблизо тази красота, се наблюдава един паралелен свят на живота,въргалящ се по мръсните улици, лишен от мотивация и радост. И вече знам, че, ако си отговоря колко голям е светът от дъното, ще знам и колко е голям и от върха.
  Долу – излизам на улицата и около мен са само небостъргачи, кой от кой по–висок. Те ми пречат да видя кой път накъде води. Слънцето е някъде скрито. Светлините не ми позволяват да се ориентирам по звездите. И те са скрити. Има толкова възможни маршрути, но те още повече заплитат чувството ми за ориентация. Хора от прозорците на най–различни сгради се провикват радушно и ми казват да отида при тях, но не ми пускат стълба. Трябва сама да я намеря. Искам да отида там, но съвсем не знам как.  От скитане се уморявам. От чуждите гласове, забравих да се вслушам в моя собствен, а вече ми се спи. Май трябва да се върна вкъщи. И днес издигането се оказа безнадеждно. Нуждая се от по усърдна помощ, а не от празни думи.  Отивам на първия етаж. За там поне не ми е нужна стълба.  В леглото, щом си лягам, сърцето ми се свива. Светът ми е в сърцето. Светът ми става малък.
  Горе – не е задължително да е върха, а на някое по-добро място. Не знам какво е там, но не би трябвало да е така, както в задънените улици, в които все попадам. Сякаш там човек ясно ще може да види кое е правилно и кое не е. От тези висини ще се виждат всички пътища, къде започват и къде свършват. Ще се вижда дори и краят на света, за този, който има желанието да го види и да се вгледа в големината на света. Той ще чувства гордост в сърцето си.  Светът му е в сърцето. Светът му става голям и пълен с възможности.  И той ще иска  да отиде още по-високо, сърцето му да стане по-голямо.
  Естествено това става при хората, които имат истински сърца. За тези без такива, неща по - различни ще се уголемят – гладът, с това търбуха, потфейл, надменност и високопарност, его и самолюбивост. Тези хора не заслужават да са там и светът за тях наистина е достатъчно малък, за да го сложат в джоба си, все едно слагат там един нищо и никакъв сувенир, играчка, с която си мислят, че могат да играят.
  Излиза, че големината на света не зависи от височината, от която гледаш на нещата, а от начина по който гледаш на него през твоите очи. Щом е така да загърбим всичко хубаво, което знаем за върхът, защото то не съществува. За добрите, тези, с големите сърца, за които споменах, че искат да отидат по – нагоре, връх няма. Те са всъщност в  асансьор, който води до звездите и до задънените улици обратно. Те помагат на блуждаещите се без стълба и не им подвикват, а им предлагат място до себе си. Предлагат им да видят, колко голям светът може да е. Уголемяват тяхното сърце и вътре правят място за света. Светът е голям от асансьора, от това междинно положение, в което виждаш колко е голямо всичко и искаш и другите да го видят.
А къде остана върхът? –Там, където си беше. Той винаги ще бъде на едно и също място. Жителят му няма да позволи на никой да строи още върху него и ще казва, че това е възможно най – високото равнище, на което човек някога ще стъпи. С времето и неговия поглед ще се замъгли, както става с низшите, прекарали прекалено много време на едно място, загубили чувство за време и пространство. Той няма да си признае. В опит да уголеми света, ще уголеми само себе си и то само в своя ум. За себе си ще бъде целият си свят, а всъщност сърцето му ще стане малко, освобождавайки място за още въздух под налягане. Сърцето му е вече толкова малко, а с него и светът. От там можеше да види толкова неща, но той избра да гледа себе си.
Мястото, което бих нарекла връх,е мястото на което се озоваваме, когато сме в безизходица и където се закотвяме. Дори понякога място на отчаяние. И да, дори тези живеещи на първия етаж, тези меланхолични понякога хора също са покорили свои собствени върхове – връх на депресия, улегналост, примиреност, незнание, какво да правят. Това е върхът, на който след толкова страдания са се озовали и от изтощение и не са намерили достатъчно сили да се върнат обратно или да протегнат ръка за помощ към светлите звезди. В една тяхна паралелна на голямото сърце вселена, те се намират на връх, сочещ на долу и от него също всичко е прекалено малко и безсилно, че нищо не е способно да ги смъкне от там.
Върхове, сочещи накъдето и да е, слагат белезници на хората и ги изолират от света и неговия простор. Оттам всичко се вижда далечно и сякаш на светлинни години от  погледа им.

Второ място

Мария Недялкова Андреева, 17 години

"Родена съм в Пловдив, но живея в Бургас и уча в ППМГ "Акад.Н.Обрешков". Занимавам се с литература от малка. В началното си училище често участвах в конкурси за съчинения. От началото на прогимназиалните ми години до сега всяка година взимам участие в олимпиадите по български език и литература. В продължение на 4 години печеля 1. място в областта. В IX. клас  с навлизането на философските предмети в училище задълбочих интереса си в писането на есета, обхващащи екзистенциални теми. Спечелих награда в Националната философска конференция, както и първото място в областта на олимпиадата по философия. По повод 24. май есето ми за „Магията на словото“  в едноименния конкурс на читалище „Асен Златаров“ бе отличено с първа награда. В конкурса „Бургас-моят град“, организиран от същото читалище, получих втора награда. Участвала съм в различни философски и литературни четения."

„Горе от върха светът е твърде малък!“
(Есе)

Остават ми още няколко крачки до върха. Усещам цялото си тяло трептящо, сърцето ми всеки момент ще изскочи. Като че ли лава клокочи в стомаха ми, толкова свит от дългото катерене. И въпреки всичко – ето, с последните няколко задъхвания, аз най-накрая стигнах. Пред мен е връх Митикас. По-известен като най-високия връх на митичния древен Олимп, той ме поразява с гледката си и всички помисли, които те връхлитат като ураган. Сега разбирам какво имат предвид писателите, които, изправени пред необятната красота на природата, казват, че словото е безсилно в този миг. Усещането за онази съвсем малка и незначителна „бледа синя точка“, която обитаваме, се изостря силно. Но при все, затаила дъх, едно мога да ви кажа: горе от върха светът наистина е твърде малък.
Олимпийските богове са честа асоциация, когато говорим за достигане на върхове. Още в заника на съществуването си човекът е имал нужда да подреди вселената във вертикал. Горе, на най-високата планина, живеели боговете, на земята - по средата - хората, а подземното царство било отредено на мъртвите. Малцина виждали какво е от върха. Самият Зевс управлявал оттам, изпращайки гръм и мълнии към малкия човешки свят. Тревогите на обикновените хора изглеждали безсмислени пред така или иначе непреклонната воля на мойрите, чертаещи съдбата.
Постепенно разликата между боговете и хората се размива през вековете, но не и символиката във височинното изменение. Всякога по-храбрите и достойни личности обитават пространствата на голяма височина – сякаш само там духът им се чувства свободен изцяло, характерът – на хармонично ниво. Още Сервантес в своя роман за най-култовия рицар на всички времена – Дон Кихот, имплицитно поставя въпроса за света и чие място е отредено на последната стълбичка в пирамидата на ценностите. „Свободата, Санчо, е на върха на копието!“, ще каже прочутият идеалист. Мисълта ни води към философското прозрение, че там, на върха, всички дребни грижи, профанизирани мисли, които неотменно затварят човешкото същество в рамките на битовизма, които правят материалните неща да изглеждат големи и важни – те намалят чутовно рамерите си. За миг светът става малка кутийка пред безкрайните небесни висини, пред всички вечни екзистенциални въпроси, които животът ни задава.  
Там, от върха, светът е твърде малък. Върхът е друго измерение, една цяла нова вселена. И не бива да го ограничаваме единствено до географското понятие. Има един по-важен връх, който ние, хората, постигаме – и това са нравствените върхове. Всички добродетели и качества, за които се борим всеки ден, за да може поне да опитаме да се докоснем до вечността в кратколетното си съществуване. С такива примери литературата е богата, а тя почти винаги се вдъхновява от реалността. „Жив е той, жив е! Там на Балкана (...)“ – с тези думи започва една от най-гениалните творби в българската лирика. Баладата ни помага да вникнем в още един смисъл на нашата максима и това е, че когато си там, горе, извършвайки свято дело в името на цял един народ, всички долу губят своето значение, те са умалени, рамкирани и оставени единствено в своето време, в своя свят. За този на върха светът е малък, границите на човешкия живот – недостатъчни да поберат великата душа. Оставена между битие и небитие, смърт и безсмъртие, достойната личност става по-голяма от цял един свят.
За подобен връх говори и Ницше: „Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.“ От високото светът не изглежда просто миниатюрен, той изглежда и смешен. Планините, за които говори философът, са всички благородни качества, всички истини, до които човекът достига и извоюва със собствена кръв. Видял и преживял достатъчно, за да се извиси над другите, само такъв човек може да прозре зад обвивката на живота и да види колко малък  е всъщност нашият свят, колко незначителни сме ние, когато сме там, долу, отдали се на низки страсти и грижи. Разбира се, иска се огромна сила и непреклонна воля, за да успее човек да излезе от повърхността, да се взре малко по-надълбоко. Трудно е едно крайно същество с точно определено време на земята да се вгледа в безкрайното, да се надсмее над собствената си нищожна важност.
Аз продължавам да наблюдавам с любопитство гледката от този легендарен връх. Досегът до природата има свойството да напомня на човека, че е тленен, грижите му са неизмеримо малки, светът е тесен. И същевременно тази мисъл ни навява на идеята, че за разлика от света, човекът е голям – та нали е „венец на всички живи твари“! Той може да се изкачи на върха и да погледне отвъд. Този връх не е необходимо да е Еверест, той може да е онзи връх в човешкото познание, които нашепва, че човекът сам по себе си е необятна вселена. Всеки от нас през живота си има да достига различни върхове, но това, което е валидно за всички ни, е, че когато покорим един връх и светът ни изглежда малък, поглеждаме отново нагоре и виждаме колко много върхове имаме още да покоряваме. В духа на Олимп се досещам за думите на Питагор, гласящи, че животът напомня много на олимпийско игрище: едни идват, за да се състезават, други, за да търгуват, а най-щастливите – те идват просто за да съзерцават. И аз ви казвам истината, наслаждавайки се на тази величествена гледка. Горе от върха светът е твърде малък!

Трето място

Александрина Бойчева Найденова, 18 години

"Ученичка съм в 12-ти клас в ПГПЧЕ „Петър Богдан“ в град Монтана. Четенето на книги и писането на есета са част от живота ми от детство. Веднъж седмично посещавам клуб "Медии" тъй като възнамерявам да се занимавам с журналистика, а друга извънкласна дейност, с която се занимавам с удоволствие е BEST- състезанията по речи и дебати на английски език. Независимо с какво ще се занимавам в бъдеще, писането винаги ще е част от живота ми, просто защото за мен това е най-добрия начин да изразя себе си."

 

"Горе от върха светът е твърде малък"

Във Вселената има около два трилиона галактики. Само в нашия Млечен път има над седемнадесет милиарда планети, а мъничката ни Земя разполага със седем континента,обитавани от над седем милиарда души. Всеки един от тези хора е уникална и неповторима личност със свои собствени възприятия, представи, мисли, чувства, заложби и таланти. Питам се при наличието на всичко това, с което сме дарени, кой би могъл да каже, че светът е малък в какъвто и да е смисъл и най-вече - поради каква причина? На мен той не ми изглежда малък, въпреки че съм покорявала върхове – най-вече в съревнование със себе си, но и в преодоляване на всевъзможни препятствия и различни предизвикателства по пътя ми към осъществяване на моите цели и сбъдване на моите мечти. Така е с всички нас, хората.
      Още от деца се стремим да достигнем заветния връх. Да проходим. Да проговорм. Да научим наизуст първото стихче, първия танц, първата песничка... После се стараем да сме най-добрите в класа, за да видим снимката си на таблото на отличниците. След това се стремим да сме най-готините, защото е тренди да си куул и е истинско крушение, ако си в групата на смотаните и луузърите! Впоследствие амбициите на всеки един поемат в различни посоки. Някои от нас са подтикнати от очакванията на родители, други - по-силни характери, преследват собствените си мечти, а пък трети свалят летвата и така и не се устремяват към висините, защото смятат,че те са предназначени за други хора. Пораженческата им нагласа е оправдана с въздишка: “Такъв е животът!”. Истината е, че ако не сме от третия тип хора, целта ни е винаги е да сме най-добрите в своята област. В стремежа си да триумфират обаче, някои хора плащат твърде висока цена. Тя е свързана със свидни жертви и носи със себе си негативи, които помрачават блясъка на славата и висотата на постиженията, защото те плащат с морала, съвестта, достойнството, честта и човечността си.
В “Приказка за стълбата” българският поет Христо Смирненски ни прави съпричастни на тъжната участ на беден и честен човек, който в стремежа си да се изкачи до върха жертва собствената си сензитивност, способност за съчувствие и състрадание, хуманистичен порив и доброта. Малко по малко и съвсем несъзнателно, по пътя към върха той продава душата си на дявола. Затова не е странно, че не само забравя злащастните си братя, чиято правда е тръгнал да извоюва, но губи и собствените си добродетели. Може би от позицията на неговото „величие” светът му изглежда твърде малък, защото не съзнава, че е жалък, поради това, че е продал и предал себе си и идеала си.
Ето колко лесно е да изгубим себе си, заблудени и изкушени от непреодолимия магнетизъм на връха. Дали това е върхът на истинския успех или на ефимерния триумф? Но какво представлява всъщност това чудно място и кое го прави толкова желано? За всеки отговорът е различен. За някои хора да изкачат всичи стъпала по пътя нагоре означава да успеят да осигурят добро образование на детето си, въпреки всички невъобразими трудности по пътя. За други успехът е да докажат на себе си, че са способни и така да постигнат онова незаменимо чувство на вътрешен мир и душевна хармония. Тези цели определено залагат на морал, възвишени ценности и строги принципи. Макар и на моменти да се сблъскат с несправедливост или пък обратното – съдбата да ги подкрепи в усилията им и да направи по-кратък път към успеха, за тях би било трудно да забравят, че първоначалните им желания и мечти биха се обезсмислили, ако не са постигнати по почтен начин. Един човек не би постигнал мир със себе си, служейки си с лъжи или осъществявайки желанията си по несправедлив начин. Една майка не би била горда, ако успее да изучи детето си с помощта на измама и подлост. Ето защо този тип хора са част от нашето ежедневие и виждат света ни толкова голям, колкото е. Реалистичната перспектива е неизбежна за тях, защото стоят здраво на земята и знаят истинската цена на успеха.
За друга група от хора обаче успехът се състои в това да задоволят други меркантилни потребности. В този случай достатачни са постижения от рода на богатство, известност, външна красота. Често те не познават морала и честността. В тези сфери хората с лекота слагат на останалите хора етикет “обикновен”, „прост”, „по-долен”. В очите им, заслепени от фалшивия блясък, всички различни от тях, които не тънат в разкош, популярност и суета, са недостойни  и малки. Да, точно за тези хора светът изглежда малък. И как не? Докато те живеят в своя измислен перфектен свят, тънещи в разкош и наслаждаващи се на лукс и внимание, някой някъде търси останки от храна в контейнер. И те го знаят. Известните, красивите (или разкрасените от естетичната хирургия) и богати хора, добре го знаят. На какво биха могли да направят? За тях всеки заслужава съдбата си – като няма куража да краде, да продава себе си, да мимикрира в унисон с „духа на времето”, нека тъне в мизерия! Там, където са те, е много високо, затова те губят фокуса. Те не чуват нито плача, нито молбите на страдащите, те не виждат нищо освен собственото си моментно и фалшиво „великолепие”. Просто няма как… Високо са. Но, както е казал народът: „Който високо лети, ниско пада”. Пък и върховете са ветровити места. Затова често тези „герои на нашето време” – корумпирани политици, далаверджии, мутреси, се сгромолясват като колоси на глинени крака и потъват в забвение...
     Нека сме реалисти, докато ние си напомняме, че не сме наистина малки чрез безспорните факти за космоса - те ще си останат там, където са - такива каквито са. Ние също. Поне засега. Това, което не трябва да забравяме е, че изначално светът не е устроен несправедливо. Ние допускаме това. Нека не се залъгваме с пораженското: “Такъв е животът!”, такава е системата. Хубавото в случая е, че във всяка система има пробив, който рано или късно се осъществява. Дали това ще се случи и в нашата система? Познайте от кого зависи! Точно така – от всички нас!

Поощрителна награда на журито

Елица Светозарова Ангелова, 16 години

"Родена съм и живея в град Враца. Уча в X-ти клас, СУ "Христо Ботев" с профил „Биология и химия”, но интересите ми са свързани повече с литературата.
Участвам в литературен клуб "Ботевци", пиша стихотворения, поезия и есета. Интересът ми е главно свързан с есетата. Обичам да чета книги, най-вече криминални. В свободното си време  се разхождам с приятели, пиша и слушам музика."

 

"Горе от върха светът е твърде малък"

Поглеждайки нагоре, към сините небесни очи, поглеждайки надолу към каменните ръце на тази планета, ние виждаме два свята. Единият - на пълната тишина, глуха и така примамваща, другият - на хаоса и разрухата.
Ти в кой свят си? От коя страна на вселената гледаш? Би ли искал да прекрачиш границата и на двата свята? Да ги разгледаш? Да ги усетиш? Нека първо се приземим върху хаоса. Виждаме, докосваме, усещаме всичко около себе си, подушваме хаоса, вдишваме бавно, издишваме бързо, хаосът вреди на белите ни дробове, окислява ни, но ние все така усилено го искаме, свикваме с него, обвързани, без право на развод, държим хаоса за ръка, дълбоко потопени в каменните му очи. Без подозрение за изневяра, без подозрение за другия свят.
Вече сме свикнали с желанието за освобождаване, то е дълбоко потиснато вътре в нас, заслепени - като слепи птици с откъснати крила, унищожени от света и желанието му за мъст, не можем да полетим, да се докоснем до сините очи на божественото. Не подозираме, че изобретяването на крилата ще ни превърне в млади богове, владеещи и хаоса, и тишината, тичащи с нож в ръка, боси под дъжда, с превръзка на очи... Хаосът ни залъгва с пълната си сигурност. Ала качим ли се веднъж във висината на тишината, спокойствието и мира, няма да желаем да се върнем в битката, която водим всеки ден със себе си, с околните. Не, не гарантирам за това.
Поглеждайки през орловото око, какво виждате? Аз виждам свободата, която винаги съм желала, малките къщички, шосетата, безлики, колкото всъщност сме и самите ние. Оковават ни с вериги, мислейки че е невъзможно да се освободим, режат крилете ни, без да подозират, че ще ни пораснат нови, рушат света ни, без да усетят, че строим нов, изцяло нов, издръжлив на бурите, които каменният свят ще нанесе. И докато някои следват чужди стъпки и предпочитат обезопасените пътеки, аз проправям пътя си нагоре, към свободата. До свободата винаги трябва да се изкачиш, тя не чака сгушена в долините. Потопи се и бавно заплувай в небесните ѝ очи. Не се страхувай от новото, издишай бремето си, вдишай сините очи, поне веднъж се потопи изцяло в сините вълни на свободата.
Върхът е лудост, която ти и твоят ум не сте и подозирали, че съществува. Отвъд тълпата, погледнат от върха, светът те примамва да се удавиш в греховността му.
Плувай, плувай към върха, а когато започнеш да се давиш, се отпусни...
Свободата, синеоката, ще те спаси.