Финалисти

Първо място

Ралица Любомирова Арнаудова, 18 години

"Родена съм на 9 март 1997, в град Бургас. Уча в Търговска гимназия Бургас. Публикувала съм стихотворения във в. „Труд”, в Алманах Бургас, в сп. „НО ПОЕЗИЯ”. Печелила съм две поредни години поощрителна награда в литературния конкурс „Петя Дубарова”."

Красотата е моментна вечност

Читателю, знам - не си предполагал, че книгите по рафтовете на библиотеката, всъщност не спят. Винаги са нащрек. Постоянна напрегнатост в комбинация с въодушевено очакване. Ако имаха очи, щяха да те наблюдават, но са малко суетни и не биха искали да продупчат кориците си, за да прогледнат.
Ще ти разкажа повече за тях! Книжното им тяло прилича на твоето. Някога, в предишния си живот на дървета, са били живи. Оттогава са запазили тази своя чувствителност на допир. Даже усещат, когато разместваш въздуха, разперил ръка, за да ги грабнеш. Точно в такъв момент, ако можеха, щяха да изтръпнат. Понеже са близо една до друга, не знаят точно коя си си избрал. Борят се помежду си за вниманието ти. Всяка се хвали с различно качество - една с най-бляскава корица, друга - с най-гръмко заглавие, трета - с това, че ние, човеците, сме я определили като класика. Не могат да извикат - могат само да ти разказват, докато ги четеш. Не могат да пърхат с мигли. Но и така са си красиви...
Да предположим, че точно в този момент страшно много ти се е приискало да поговориш с някого! Научил си нещо ново, което хем искаш да провериш дали е достоверно, хем искаш да разкажеш на друг. Аз те съветвам: поговори с книга. Не я възприемай като предмет - би се обидила. Изведи я на среща чрез въображението си. Покажи й, че е специална, точно защото в този момент я четеш.
Не знаеш как да започнеш този разговор. Все още ти се вижда неловка цялата тази ситуация. Недоверчивостта е изградила имунитет към подобен тип съвети. Няма как да ми повярваш, докато сам не се увериш...
Разгледай книгата внимателно. Можеш наум да определиш нейните характеристики. Аз ще говоря за моята книга. Тя не е нито тънка, нито дебела. Корицата й е твърда. Страниците са направени от мека хартия. Шрифтът е със стандартен размер. От задната й страна можеш да се запознаеш с нея в резюме, но не допускай тази повърхностна информация да ти бъде достатъчна.
Попитай я нещо. Например: "Какво винаги би искала да кажеш пред голяма аудитория?" Затвори очи. Отвори я на произволна страница и сложи пръста си между редовете й. Прочети написаното, но не със своя глас - въобрази си нейния. Всеки следващ твой въпрос ще бъде по-смело зададен от предишния. "Какво мислиш за света?", "Какво би променила у хората?", "Коя е най-голямата ти мечта?"...
Книгата е добър разказвач. Назаем само иска малко от пулса ти, колкото героите, над чийто истории бди, да оживеят. Желанието й е с чисти намерения. Нали героите трябва да съществуват в реалността, която им построяваш с всяка прочетена дума?
Книгата обича да я четат... Нали ти разказах за нейната суетност. Привлякла е внимание към себе си и се чувства красива. Има и още нещо: моментите в твоя живот за нея означават цяла вечност. Все пак тя не познава часовника или календара. Времето тече различно за теб и за нея. Книгата е била красива цяла вечност!
Читателю, неслучайно започнах обръщението към теб с това прозвище. В началото го прочете отгоре-отгоре, стори ти се съвсем нормално и намясто. Чак сега се сещаш защо те нарекох така. Усмивката неволно и естествено се появява на твоето лице. Читателю, ти си заслужи тази титла, следвайки смело съветите ми. Вслушай се и в последния: направи още някоя книга красива!
 

Второ място

Габриела Иванова Михова, 16 години

"Името ми е Габриела Иванова Михова и уча в ГПНЕ ,,Гьоте”, гр. Бургас. В училище любимите ми предмети са литература, математика и физическо. Обичам да чета, най-вече фантастика, и се занимавам със спорт - тренирам баскетбол. Най-любимото ми хоби е писането - пиша стихове, понякога кратки истории и разкази, както и есета, свързани с предпочитани от мен самата теми. Интересувам се от езотерика и астрология.Бих искала да продължа да се развивам в областта на литературата и спорта, както и на математиката."

Красотата е моментна вечност

Не си спомням цялостната картина, но помня отделни моменти, усещания... Спомням си смразяващия студ в онзи ден, вятърът, проникващ през тънкото ми яке и достигащ до още по-нежната материя на костюма ми. Минаваше и през него, карайки финото ми тяло да трепери, въпреки че този плат беше частица от мен, моят щит, който аз виждах като легендарна броня, изработена от нежните ръце на мъдрите елфи и спасила живота ми в хиляди битки. Обикновено бях аз срещу себе си. Аз срещу цяла армия от гласове и нюанси на такива, които ме събаряха, пробождаха и унижаваха. Но някак си всеки път успявах да се изправя, въпреки болката, разранените колене, въпреки крайната умора и треперещото ми тяло. Коленете и гърба изправени, брадичката леко нагоре, пръстите почти се докосват, лека чупка в лакътя, стегни корема, по-високо, по-контролирано, по-бавно, по-бързо... Ако не успееш да го направиш перфектно повтаряш отново и отново, а когато успееш повтаряш, докато всеки път е перфектно. Тези мисли минаваха през ума ми онзи ден, напът за мястото на прослушването. Спомням си и жълтеникавата, мъждива светлина на уличните лампи. Спомням си и думите им, които минаваха като стрели през ума ми или се настаняваха там постепенно като шепот, който си проправяше път през мъглата. “Не си достатъчно добра..”, “Ще успееш!”, “Вярвам в теб!”, “Не ставаш за нищо.”, “Ти си нищо.”, “Най-талантливата балерина, която познавам.”... Спомням си, че когато пристигнах вълнението в гримьорните беше невиждано. Ето я Мая, която винаги е била малко по-висока отколкото би трябвало, но която никога не се отказваше. Ето я и Изабел, която винаги е мечтала да бъде в кралския балет и чиято мечта може би беше напът да се изпълни в следващия час. Ето ги и Маги, Питър, Катерина, Мартин, Кристабел. Ето ги хората, с които съм израснала, с които сме споделяли общи мечти и сладоледи, застанали на покрива на операта и гледащи забързаните хора. Гледащи и чудещи се как не им остава време да потанцуват. А за нас танците винаги са били целият ни свят, нашето изкуство, смисълът на красотата. И ето, спомням си как дойде време първият от нас да излезе. Всички се бяхме скупчили зад кулисите, наблюдаващи изпълнението на Питър, който се носеше на сцената сякаш беше едно с музиката. Всяко движение, всяко потрепване дори, беше отмерено с изключителна точност, като инженер, проектиращ сграда върху нестабилна повърхност. Той беше едно цяло с музиката и само ние бихме могли да разберем, че в този единствен момент за него не съществуваше нищо, нищо освен светлините на прожекторите и неговото изкуство. След него излязоха Маги, Изабел, Мартин, Мая, Кристабел и Катерина и ето че дойде и моят ред. Това беше. Танцът, който щеше да определи всичко, повратната точка в живота ми. Ето ги всички безсънни нощи, прекарани в опити да овладея онова последно движение. Ето ги всички диети и ограничения, за да изглеждам перфектно в малкия си тоалет. Ето ги всички онези дни, в които вместо да изляза с приятели, като всички останали, аз танцувах пред огромното огледало и се уверявах, че правя този скок за последно. Ето ги всички рани, пропуснати дни от училище, споделените тайни със семейството ми- останалите танцьори, ето я болката, но ето я и надеждата, че някой ден, а може би днес, всичко това ще докаже, че си е струвало. Спомням си как излязох на сцената, а пред мен не беше обичайната публика, състояща се от стотици зрители. Там бяха само четири човека с каменни изражения, очакващи да ги убедя, че танците са моята страст, че бих дала всичко, за да бъда в кралския балет. Спомням си онези няколко секунди, преди музиката да започне. Изпълнени с вълнение, надежда, увереност и частица съмнение. Очертани от рамката на страха, на вярата, на силата и на волята. Но когато чух първите ноти и когато се понесох в такт с ритъма, тогава, тогава всичко това изчезна. Изчезна като онова чувство, което бъркаме с любов и което си отива също както е дошло. И останахме само аз. Светлините. И моето изкуство. А след това те се сляха в едно и остана само страстта, емоцията, красотата. В този един момент се чувствах сякаш разнищвах вселената и я създавах отново от слънчеви лъчи и наивни детски мечти, които по случайност се сбъдваха. А не беше ли всъщност само един момент? Не бях ли аз онази богиня с огнени криле, в чиито контрол беше всяко движение, всеки жест, всеки импулс? Не бях ли аз онази, която се носеше с почти непостижима грация на ръба на вечната светлина и слава и бездната, забвението. Която си играеше с искриците, не, със свръхнови, оформящи света и и която събираше всичко, цялата болка, всички очаквания, любовта, омразата в едно единствено движение и след това ги разпръскваше като златен прашец с обещание за нещо магическо и невиждано досега. И продължавам да танцувам с времето, но вече отвъд неговите предели, по-свободна от всякога, като частица с безкрайна скорост. Частица, която е едновременно навсякъде и никъде и може да създава светове, дори цели галактики. Напускам този свят и продължавам да танцувам, тялото ми вече не ме ограничава, душата ми също, нищо не би могло. Създадена съм от звезден прах и безброй нюанси и вече се завърнах у дома. И ето, музиката спира, а аз се покланям леко задъхана и осъзнавам, че страхът го няма, няма го и съмнението. Четирите каменни лица пред мен като че ли ми казват нещо, но дори не си спомням какво. Не си спомням и как всички напуснаха сградата и отидохме да си вземем сладолед. Не си спомням и времето малко след това, но онова, което помня така ясно е този един момент, в който бях безкрайна. 

Трето място

Христина Георгиева Анастасова, 18 години

"Родена съм на 28.02.1997г. в гр. Петрич. В момента съм 12 клас в гимназия „Пейо К. Яворов”, гр. Петрич. Първото ми отличие е през 2011г. в областния конкурс „Обичам българските думи”, гр. Благоевград, където бях наградена на първо място. През 2014г. спечелих второ място в раздела за литературно творчество в НК „Физиката около нас”, организиран от Национална младежка научна сесия. Същата година съм отличена на първо място в общинския конкурс „Чудните творения на есента”, гр. Петрич в раздела за украшения.  През 2014 съм класирана на трето място в НК „От Коледа до Васильовден” и на второ място в НК „Рождество на Спасителя”  в раздела за литературно творчество. През 2015г. съм отличена на второ място с екипно участие в създаването на уебсайт за НК „Магията на светлината”, организиран от Национална младежка научна сесия. Същата година в раздела за литературно творчество съм класирана на трето място в НК „За хляба наш...”, на второ място в НК „Славянски дух и единение” и получих поощрителна награда в конкурса „И ний сме дали нещо на света...”, гр. Гоце Делчев."

Красотата е моментна вечност

Последен лъч светлина... на деня...
Поредна капка живот...
Кратък миг красота...
И последните слънчеви ласки отбягват допира с остарялото голо дърво. Разперените му ръце се борят със своенравния вятър за глътка покой. Мрачният ствол на горската памет стои непреклонен пред времето. Птичата песен, която достига до него понася мисълта му през мъгливите пътеки на топли и далечни спомени. Миражи от онези вечни моменти, когато любовта караше всяко листенце да се разлиства, да вижда прекрасния свят, да усеща докосването на слънцето и вятъра, борещи се за зелената глътка живот. Спомените се лутат, блуждаят, търсят и достигат до полета на онова първо бяло цветче...
Цветът разцъфна от любовта...
То се появи бавно и пое с големи глътки от заобикалящия го живот, подтиквано от топлата ръка на майката земя. Пролетните му стъпки, неуверени и неопитни,  стваваха смели и борбени с всеки миг. Малките бели листчета се разпукваха и разкриваха плахия цвят пред света. Той осветяваше с вечната красота на младостта, пленяваше с чистотата на любовта. Но и с всеки отминал момент в бялото цветче се зараждаше необяснимо любопитство и интерес към необятната шир...
Тръгна на път, носено от игривите пръсти на вятъра...
С всеки полъх малкият цвят виждаше нов, различен свят с необяснима загадка. Това го тласкаше към откривателството, превръщаше го в търсач. Той диреше нещо непонятно и далечно... Мечтаеше да разбере нуждата да се откъсне от родната майка, да остави прекрасното сега, да тръгне към мъгливото бъдеще, да открие посоката и целта  на своя полет, да знае къде ще се приземи...
Играеше сред косите на времето...
Белият цвят търсеше своите мечти и тайни, опознаваше себе си и своите спътници, разбираше танца на вятъра, но не откриваше онова, за което  бленуваше – смисъла на обречения си полет. Той разбра за мигновения си път, само кратък момент от вечността и копнееше да разкрие целта на живота. Времето отминаваше и вземаше със себе си чистата любов и красотата на младостта. Остави само прашинки от неоценените спомени на любовната песен...
Отпусна се в последен танц към прахта...
Цветът прогледна сред мрака на отминалото време. Съзря сред тъмната студ светлата топлина на мига. Призна пред себе си дълго отричаната истина за безвъзвратността на всеки отминал момент и неговата стойностна красота. Откри, че точно тя – красотата на любовта, на мига – прави живота безценен, осмисля го, придава му многоцветност, макар и винаги да го оставя неразгадан и несъвършен. Душевната красота се запазва във времето, по-силна от видимото и разума. Предава се от всеотдайното майчино към чистото детско сърце. Силата, вярата и любовта създават невидимата нишка между вчера и утре и предават мъдростта на спокойния тайнствен живот скрит в красотата. Всеки миг е ценен и носи възможност за промяна. Той е част от безкрая, но събира  в себе си цялата вечност на човешкия живот. Макар мимолетен, не трябва да бъде изгубен, а оценен и изживян. Моментната вечност на красота превръща тъмата на безкрайността в мига на живота...
И падна...
Белият цвят изчезна сред вечноста, но откри красотата на мига и живя... И мисълта на старото дърво се върна към самотния мир на тъга, отдалеченост... Виждаше своя нещастен край и потъваше в мрака на съжалението. Първите слънчеви ласки вече затопляха света. И бавно, някакво познато чувство пробяга по черния ствол. Лек лъч дневна любов докосна едно неочаквано появило се цветче, копнеещо за нов живот върху руините на стария...
Нов лъч топлота...
Живителна капка живот...
Момент на вечност – красота...
Цяла вечност – любов...

Поощрителна награда на журито

Диана Иванова Ралева, 16 години

"Уча в град Бургас. Десети клас съм в гимназия с преподаване на немски език „Гьоте”. Обичам спорта и се занимавам  с него от много малка. Тренирала съм много различни видове спорт като модерен и класически балет, художествена гимнастика, плуване, хип-хоп танци. Сега тренирам баскетбол в училищния женски отбор. Също така наскоро постъпих и ва мажоретния състав на ГПНЕ „Гьоте“. Не съм тренирала лека атлетика но съм учатвала в кросовете по случай Никулден през 2012 и 2013 година и заех четвърто и трето място. Също така през свободното си време обичам да рисувам и от доста малка се занимавам с това. Печелила съм две награди за второ място. Друго мое хоби е литературата, да чета или да пиша."

Красотата е моментна вечност

Ти си поемата, която никога няма да знам как да завърша. Ти беше от онези, които трудно ги четеш и сюжетът им е сложен. Един ден сядах, четях и все едно съм попаднала в любовна драма на Шекспир. После оставях книгата за малко и се връщах привечер да довърша. Осъзнавах, че  моят герой от Шекспировата пиеса, се е превърнал в изпълнен с безразличие персонаж. Минавах през всички букви. Гоних го през редовете, с надеждата, да се промени във всяка следваща сцена, но обрат не се случваше вече от стотина действия насам. Сякаш книгата беше запомнила как я бях захвърлила по-рано на неоправеното си легло.
Мозъкът ми е сплав от поезия и лудост. Но както Буковски казва “Аз не блъскам с умруци по стените, само си седя, но то се втурва към мен като приливна вълна.” Ти си студен, а аз горя. Предполагам, че никога няма да се науча. Вероятно картините ми никога няма да бъдат графики, а писанията ми никога няма да са изпълнени с лоши чувства. Не загубих характера си, но загубих мислите си, опитвайки се да разбера твоите. Каква полза от това, да мисълта ми да е цветна, ако не знам какво точно мисля?
Но аз започнах да те творя и продължавам. Пиша импулсивно, както и мисля напоследък. Понякога просто седях. Не къде да е, ти не заслужаваш някое просто местенце. Седях на седемнадесетия етаж на онзи висок блок до даскало. Помниш го, знам. Седях на студените, мръсни стълби и си спомнях за нашата студена и мръсна любов с топли и чисти чувства. Водих спор със себе си, както попринцип. Това или онова, рискове и добри страни, знаеш как беше при мен. Вcпросът е, че за теб имах аргументи само за една страна. И интересното беше, че защитаваха тезата, че си безсърдечен идиот, който не разбираше нито една мускулна тъкан от сърцето ми, също така, както перфектно се застъпваха и за основното твърдение, че ти си човекът, който накара това сърце да изпита онова чувство което другите наричат "любов". Лично аз бих го оприличила повече на есен, красиво, но убиващо.
Eсента беше любимият ни сезон. Спомняш ли си? Нищо, аз помня. С нетърпение я чакахме. Тогава заваляваха поройните дъждове. Всички се прибираха по къщите си или разпъваха едноцветните си чадъри. Крачеха, средоточили поглед в краката си, отбягвайки локвите. Да, това беше нашето време. При първата капка, откъснала се от няко облак и шумно приземила се на някой от нашите прозорци на мрачните ни стаи, ние грабвахме по някоя широка лятна тениска и заставахме под дъжда. Вдигахме глави нагоре, поглеждахме небето, а после се поглеждахме един друг. Точно така, другите си имаха хора, ние - цялото небе.
Дъждът спря. И снегът мина. А теб те нямаше. Но аз все още обичам звука от капките по водосточната тръба... И цялата красота се крие в спомена за това “но”.