Финалисти

Първо място

Мария Койчева Маринова, 18 години, гр. Каблешково, Търговска гимназия

 

Пити Матърс и Тъжното гробище
         Един обикновен човек не би забелязал кой знае какво в гробище през нощта. Сигурно ще е лесно да се досети, че това, което ще намери в най-голямо количество, е тишина. Толкова истинска, дълбока и непроницаема, заглъхваща в съществото си, поне така би я усетил човек, естествено примесена с капчица страх и несигурност. Но има нещо повече, което той не би видял, никой не би видял. Всъщност, докато той е в гробището, около него се вдига шум, който би могъл да събуди цялото градче. Чуват се смехове, забава, обиди, омраза, истории и басни, живот цари, неизживян и скрит. В тъмнината, може би зад дървета, в полите на мъглата, зад надгробните камъни. Не. Всичко е скрито на много по-лесно и явно място, скрито е в човека,  който е там. В живия човек, който е там.
         В полунощ, в гробището на малко градче, четирима мъже бяха наобиколили гроб. По думите им се разбра, че са изминали четиридесет дни от погребението на десетгодишно момче, загинало в катастрофа на пешеходна пътека. Докато те очевидно очакваха нещо да се случи, в друга част на гробището мъж неуморно копаеше гроб. Той беше наобиколен от много хора, които вдигаха шум с разговорите си и с думите, отправени към него. Изглежда той не ги чуваше, нито виждаше, защото продължаваше все така неотклонно да върши работата, за която е дошъл. Изведнъж десетгодишното момче се появи засилено, търкаляйки се във въздуха. Единият от четиримата мъже отиде при него, но то се изплаши и избяга от вида на прозрачния човек, носещ се над земята, от факта, че е призрак. Обиколи гробището, като то самото летеше над земята и разбра, че няма начин да излезе извън пределите му. После се върна при духовете и единият му се представи като г-н Рей Лавана Туто, когото наричали Туто, а то им се представи като Пити Матърс. Туто започна да му обяснява.
         – Ние не сме призраци, ние сме души, които не могат да намерят покои. Това е Тъжното гробище, така го наричаме, защото, както ние и много други, тук не могат да тръгнат по вечния път. Заклещени сме между земята и отвъдното, защото всяка вечер след погребение гробарят се връща и откопава гроба, за да вземе парите, които са оставили близките на покойника. Така той остава дух на земята, появявайки се само през нощта, обречен никога да не зърне изгрева. Тук всички духове мразят алчния гробар, който не осъзнава какво прави.
         – Аз не го мразя - каза Пити. - Познавам го и го разбирам. Той е много беден и има дъщеря, която ми беше съученичка. Сигурно го прави, за да може да я храни и облича, за да е като всички нас в училище. Трябва да кажете и на останалите, защото е несправедливо да го мразят.
         – Няма смисъл - започна да говори Туто, - те са егоисти и тях не ги интересува защо го прави. Ясно е, защото, ако не бяха егоисти, щяха да се превърнат в носители на сънища. Щяха да останат завинаги на земята единствено заради възможността да изберат първия сън, в който ще се появят и да кажат нещо на свой близък или приятел. Дори след смъртта те мислят само за себе си и това няма как да се промени.
         Пити не отговори. На лицето му се изписа тъга заради несправедливо мразения гробар и нещастните духове в гробището. После се усмихна обнадеждаващо и се усамоти, докато слънцето изгря и всички те изчезнаха.
         На другата вечер нещо неочаквано се случи. Гробарят се появи и започна да копае, но този път изкопа ковчег, който бе отварял. Всички гледаха с изумление как той оставя няколко монети и отново го заравя. За тяхно учудване той го правеше всяка вечер, докато не остави пари във всички гробове, от които някога бе взел. Туто наблюдаваше гробаря и си мислеше дали е възможно. Пити стана носител на сънища и в първия си сън той занесе послание на гробаря. „Това десетгодишно момче ни измъкна от вечната нощ и ни спаси.” Вечер след вечер духовете намаляваха. Дойде и последната нощ на Туто. Той погледна хоризонта гордо и секунди преди да се въздигне с първите лъчи, извика радостно с всичкия си глас: „ И най-тъмната нощ е обречена на изгрева. Благодаря ти за всичко, Пити Матърс!”

Второ място

Десислава Кирязова, 18 години, гр. Бургас, Търговска гимназия

 

И най-тъмната нощ е обречена от изгрева

Вроден недостатък на философите — При разсъжденията си всички философи страдат от общия недостатък, че изхождат от съвременния човек и чрез анализ смятат да постигнат целта си.
Фридрих Ницше, „Човешко, твърде човешко“

Нещата в живота стоят така. Не винаги имат хубав край. Щастието не е константа. Щастието е най-търсеният хикс в уравнението на живота. И да Ви кажа ли отговора? Съществуват безброй много решения. Хикс принадлежи на плюс и минус безкрайността. Парадоксът е, че около безкрайността поставяме скоби. Или те са били поставени преди нас.
Животът, Дами и Господа, е безкраен кръговрат като въртенето на земята около слънцето, като въртенето на земята около остта си и, както ще се досетите, като преминаването от ден в нощ и обратно. При представата за денонощие в умът ми излиза образът на Ин и Ян. Казвам образ в единствено число, защото те са едно, те са цяло. Допълват се, а самостоятелно не могат да съществуват. Ин и Ян е енергия. Двете проитополжни сили се преливат и живеят като се съобразяват една с друга. Тоест – за всеки по равно. Доброто и злото се изчакват, редуват се, понякога си играят на криеница. И ако най-тъмната нощ е обречена от изгрева, то и най-светлият изгрев е обречен на залез. Далеч съм от мисълта, че доброто е единственото, което съществува. Взаимно свързано е всичко. Понятието „да“ може ли да съществува без понятието „не“?
Събуждам се. Никой. Заспивам. Сън. Сънят е бяла илюзия. Там мечтите ми си разпределят задълженията. Моя е задачата да положа усилия за сбъдването им. Събуждам се. Отново никой. Очевидно денят за родителите ми започва по-рано от моят. Тяхната нощ е обречена по-рано на изгрев. Събудили са се, събуждането от сън не е ли вид изгрев? В този смисъл животът изгрев ли е? Не е. И изгревът не е константа. Правя кафе на себе си и масата.
Започвам да планирам деня си. Колко е тъжно, че всеки днес върви по график, а не по интуиция. Интуцията при допир с вдъхновението може да осигури невиждана точност на събитията в живота ни. Не оспорвам лошите моменти, не оспорвам трудностите, не мога да отрека неизбежното. Без тях не можем да оценим силата на прекрасните. Има такива, които сами предизвикваме и не бива да се вайкаме, както често се случва, за тях. На мнение съм, че всеки носи последствията за действията си. Но трябва да даваме шанс на изгрева да идва малко след разочарованието. Вместо обвинителното „защо“ да казваме „защо не“. Пред непознатото всеки прави крачка назад. Някои спират и пред камък, сочейки го с пръст за трудността, аз пък обвинявам надеждата, която винаги танцува с мен и ме тласка напред, за своето “защо не”. Обвинявам я, а танцът не спира – не спирам и аз. Мечтите ми, волята ми, усилията, които полагам – всичко това ме кара пред всяко препятствие да задавам положителния въпрос “защо не?” Сещам се за думите на Бърнард Едмъндс: “Да си мечтаеш за всичко, за което искаш да мечтаеш – това е красотата на човешкото съзнание и ум. Да правиш всичко, което искаш да правиш – това е силата на човешката воля. Да вярваш на себе си, за да тестваш своите граници – това е куражът и смелостта, чрез които ще успееш!”.
Кафето е изпито, графикът-готов. Листът е празен, понеже последователност не се пише, а се прави. Мечтите са на място. Залезът е по-близо. Предстоят решаващи действия за утрешния изгрев. Това е то, времето – обреченост, че всичко отминава, че след нещо лошо непременно се случва нещо добро, и след доброто лошо. В зависимост от нашите действия и последователността, финалът може да е щастлив, може и да е лош, но винаги е финал и винаги е залез.
Излизам, пътувам с автобус до училище половин час – достатъчно време, за да чета книга и да успея да се насладя на страници от нея. Днешната е „Човешко, твърде човешко“ на Фридрих Ницше, любимец. В нея попадам на изречението „Оценяване на простите истини. — Белег на висша култура е да ценим по-високо малките, простите наглед истини, открити по пътя на строгия метод, вместо изпълващите ни с щастие, заслепяващи заблуди, чиито произход се корени в метафизични и художествени епохи и хора.“ Тъй вярно, Ницше! Не понясам лъжата, благородната също, защото блародството не лъже. Не съм оптимист, а краен реалист, доверяващ се изцяло на собствените си открития и съветите, които са базирани на опит. Завършването на първи клас ми изглеждаше непосилно, но се справих отлично и изгря прекрасната лястна ваканция. Интересно е завършването на дванадесети клас. Не следва лятна ваканция, а отново учене и лято, пропито с изпити далеч от морето. Трудното се крие в хралупата на идеята, че животът започва тогава. В училището на живота ваканция няма, изгревите са поредния успешен ден, в осигуряването на спокойните дни на децата. Моите родители се справят в тези залези /трудности/ и изгреви /успехи/, дано и аз да се справям.
Часът е шест. Тъмно е. Залезът мина, обречен и верен на изгрева. Като верността между Ин и Ян.
Събуждам се. Тъмно е. Въпросът е кой всъщност написа това есе? И кога ще съмне?

 

Трето място

Станислава Георгиева Иванова, 17 години, гр. Бургас, Гимназия с преподаване на немски език “Гьоте”

 

“И най-тъмната нощ е обречена от изгрева”

Елла отвори очи:
“Не че не беше сива сутрин, като всяка друга… Просто сивото слънце някак по-силно ме заслепяваше. Сивото отражение в бялото огледало , сресвам тъмните си коси със сивата си четка, а днес е време да внеса малко разнообразие – обличам черната си рокля.
Ето го. Той вече ме чака – кротко, както всяка сутрин – на десет крачки от входната врата. И както всяко начало на деня – носи сива ябълка за из път. Обичайните сиви панталони и бяла риза, класическите черни обувки, традиционната сива чанта и най-красивите светлосиви коси. А аз какво представлявам до него? Едно обикновено сиво лице, прекалено кръгло, според мен, още по-обикновени устни и очи.
А той стои до оградата пред дома ми, все така спокойно чакащ ме, всяка Божа сутрин.”  
…
Тази сутрин се беше събудил по-късно, но тъй като винаги подраняваше и я чакаше десетина минути край оградата пред къщата й, знаеше, че няма да закъснее:
“Отново виждам нещо. Видях го за пръв път още, когато се събудих. Цвят. Естествено, не бих казал на никого за това. Може би само на нея. Единствено на нея.
Ето я. Вратата се отваря, трябва да е тя. На  нея искам да кажа, дори да е риск. Този риск бих поел. На нея споделям всичко. Но ме е страх как ли ще го приемат сивите й… Момент. Какво е това? Някакъв цвят струи от очите й. Преди вярвах, че не биха могли да бъдат по-красиви. Гранитената безкрайност в тях, която ме даряваше със сигурност… Не, не може да съм прав. Сигурно ми се привижда. Още не се е приближила достатъчно, за да съм прав.
Ето я. Очите ми се отварят. Отвориха се още тази сутрин за целия свят около мен. Червени цветя. Синьо небе и…  Безкрайни зелени очи. Те наистина са зелени. Толкова зелени.”
…
- Гледаш ме странно…
- Очите ти…
- Какво?
- Зелени са.
- Моля?
- Зелени са!
- Какво говориш, Питър?
- Елла, знам, че ще те помоля за нещо, което попринцип не би направила, но е много важно да ми се довериш и да дойдеш с мен.
- Какво? Къде?
- Днес няма да ходим на училище.
- Не… Знаеш, че не мога да си позволя подобна волност… Както и ти…
- Не, Елла, наистина…
- Не, ти разбери Пийт. Уча усилено и не смятам точно последната година да проваля всичко.
- Кажи ми… За какво учиш? Каква искаш да станеш?
- Мисля, че много добре знаеш.
- Не, искам да го кажеш.
- Искам да стана… журналистка?
- Да, точно така. Искаш да се занимаваш с журналистика. И ако не ме лъже представата ми, искаш да работиш това, защото най-много от всичко искаш да помагаш на хората нали? Е, мисля, че научих нещо, което най-вече ти трябва да знаеш. Още тази сутрин светът не изглеждаше така, както всяка друга. Има неща, които не виждаме, Елла. Неща, които са скрити от нас. Може би от хора, които искат да ни предпазят? Но може би от такива, които се опитват да спасят само собствената си кожа. Кажи ми, от кога всички цветове, които виждаме са бял, сив и черен? Разбира се – и техните нюанси…?
- От както… сме родени?
- Не, не, Елла… От кога човечеството вижда само тези три цвята?
- Не знам, от векове, от началото на света… Нямам си напредстава. Но какво се опитваш да ми кажеш? Виж, Питър, познавам те от съвсем малка и ако има човек, на когото знам, че мога да се доверя – това си ти. И ще ти повярвам за каквото и да е, стига да ми кажеш, че си на хиляда процента убеден, че не си нито луд, нито ти липсва сън или нещо подобно…
- Мила моя Елла, тази сутрин се събудих и отначало, както всяка обичайна, не виждах нищо. Всичко беше сиво. След като разтърках очи обаче, започнах да се взирам в предмети в стаята ми. И след няколко минути взиране, започнах да различавам нюанси, различни от сиви. Отначало реагирах като теб – помислих си, че сънувам. Но после… После си спомних нещо. Снощи имаше метеоритен дъжда, нали? Е, с една от падащите звезди си пожелах нещо, което да ми отвори очите и да ми покаже моя път, какъв трябва да бъде той. Знам, че звучи налудничаво, но с всяка клетка от съществото си поисках нещо различно, нещо, което никой не е виждал и което никой не може да си представи. Поисках някаква истина, която да промени света, в който живеем.
Чудеса се случват, Елла. Винаги съм вярвал в това. Но това не е чудо. Това е просто истината. И ще се учудиш, когато установиш, че има доста истини, които стоят непокътнати. И те могат да са чудесата в твоя свят. Трябва просто да поискаш да ги чуеш, да пожелаеш да ти се разкрият пред очите. Но и да им повярваш. Малко вяра. Това е всичко. Защото живеем в свят, където биваме убеждавани с всеки изминал ден, колко неспособни сме и как не трябва да се отличаваме. Волята ни бива отнемана, макар индиректно. А който се съпротивлява? Изобщо спомняш ли си през кратките си седемнадесет години, спомняш ли си някой да е подложил и под малко съмнение всичко, което е обозначено като правило, като истина? Някой – майка ти, баба ти – някой да ти е разказвал някога, преди да се е случвало такова нещо? Спокойно, знам отговора. Знам също и, че в момента преобръщам целия ти свят наопаки. Но ако не държах на теб, ако не те обичах, Елла, и ако не исках да живееш в истина, да споделя моята истина с теб… нямаше да те подлагам на подобна разруха.  Иска ми се просто да ми повярваш. Има цветове, има други цели светове, които чакат нас. Чакат всеки. Просто всеки, който повярва, че ги има. Аз тръгвам, не към училище… Е, идваш ли с мен?”

Зелените очи се бяха насълзили и гледаха оплашено. Но в един миг се отвориха широко. Поискаха повече. И разбраха, че не винаги трябва да следват това, което винаги са следвали. Елла го хвана за ръка и направи първата крачка. Всичко се промени.

 

Поощрителна награда на журито

Михаела Илиева Кърпачева, 15 години, гр. Айтос
ГПНЕ „Гьоте“

 

И най – тъмната нощ е обречена от изгрева

.. Бях сама и изоставена. Познавах всяка една малка уличка на големия град. Всяка вечер бродех из тях, с разкъсаните си вече дрехи и раздрани ходила. Познавах ги. Бяха ми приятелки. В дните, в които валеше, винаги намирах подслон при тях. Дали под навеса на малкото ми любимо кафе, което винаги беше пълно с влюбени двойки, или под капчуците на малките къщурки.
Но в онзи ден беше различно. Наближаваше Бъдни вечер, а от небето се откъсваха малките бели снежинки, които танцуваха красивият танц на краткото си съществуване. Може би беше балет, или изпълняваха пирует, това нямаше значение. Танцуваха, докато не дойде и моментът, в който трябваше да паднат на измокрената земя, да се разтопят и да изгубят своята неземна красота. А аз вървях ли, вървях. И танцувах с тях. В такива дни обичах живота си. Бях свободна.
Наблюдавах хората. Украсяваха коледните дръвчеда и закачаха лапмички по прозорците. Изпълваха душата ми. Бях се научила да забелязвам красивото дори в най-малките неща и да му се радвам. Затова и, може би, не търсех нищо повече от живота. Бях в низшите слоеве на обществото. Едно бедняче, просещо само за щастие. Нямах нужда от пари или храна. Усмивките по лицата на хората ми бяха достатъчни за преживяване на целия ден.
Тогава го видях. Онова момче, което напълни душата ми с мъка. Изведнъж усмивката ми падна от лицето, а сърцето се сви, така както никога досега. Погледите ни се срещнаха за миг от секундата. Той продължи пътя си, а аз останах вледенена на мястото си. Усещах как бузите ми започват да руменеят, а очите да търсят само неговите. Беше най-красивото нещо, което бях срещала някога. Големи дълбоки кафяви очи и невероятна усмивка. От този ден не спирах да мисля за него, да го следя. Знаех, че е безмислено. Никога не би погледнал момиче като мен. Но това да го гледам и да мечтая за нашето общо бъдеще беше безплатно и се възползвах от възможността. Ронех сълзи постоянно и не забелязвах случващото се около мен. Бях отслабнала, доста всъщност, но не ме интересуваше. Той беше в центъра на съзнанието ми. Кого заблуждавам, беше навсякъде. Чаках Коледа. Нали тогава се случвали чудеса?! И аз се надявах на моето чудо. Е, ето, че Коледа дойде. Получих ли го? – Не. Това не ме спря. Продължавах да мечтая и да живея в своя измислен за нас свят ..
Измина година. През последните месеци не го бях виждала. Мислех, че съм го забравила. Не чувствах болка и отново се усмихвах без причина.
Пак беше декември. Той изскочи пред мен и мина като ураган. Всичко онова, което бях загърбила се върна. Като буря. Голяма буря. Очите ми се напълниха със сълзи и се мразех повече от всякога. Бях безсилна. Следващия ден беше Коледа и не исках да страдам. Събрах всичките си сили и се измъчих да се усмихна. Опитвах се да прогоня спомени, мисли, чувства. До вечерта бях постигнала желаното и очаквах утринта с нетърпение. През цялото време бях изпълнена с вълнение и трепет. Знаех, че бях сама, захвърлена, но това до някаква степен ми харесваше и бях щастлива.
Вече Слънцето се бе скрило. Наблюдавах Луната и водех обичайния си разговор с нея. Той се появи с голям букет цветя и ми го подари. Паникьосах се. Шегуваше ли се? Беше разбрал а тайната ми любов и искаше да ме направи за смях? Не. Видях искреноста в очите му и с радост приех букета. За първи път някой превеше нещо толкова красиво и мило за мен. Благодарих и изтрих подаващата се сълза, а той хвана ръката ми и ме поведе с него. Заведе ме в дома си, който вече е мой. Да, това момче, момчето на мечтите ми, днес седи до мен като мъж и ми разказва нашата любовна история.
Сега не съм онова дете, което не знае какво иска от живота. Вървя с гордо вдигната глава до прекрасния си съпруг и го обичам безрезервно.
Всеки ден посещавам „моите“ улици. Не съм същото заблудено сираче, но обичам да ходя там и да се сещам за миналото. Отбивам се до малкото любимо кафе и пия топъл чай. Понякога водя и деца от улицата. На Коледа обличам палтото си и вечер тайно излизам от нас. Вървя безцелно и пак стигам до познатото място. Тази година по време на тайнствената ми обиколка не бихте познали кого срещнах да седи посредата на улицата и да гледа към звездите. Него. Моето вече пораснало момче. Усмихнах се. Седнах до него и с усмивка на уста извадих тетрадката си. И започнахме да пишем нашата малка, но незабравима любов. И това се случва вече от тридесет и четири години всяка Коледна вечер.